Някои летят като орли. Силни са крилете им, полетът - висок... и самотен.
Не, не иде реч за друго, а за писането. Полетът на фантазията, въображението или нека бъде духът. Дълго, дълго кръжат, а от далеч острото им зрение достига живота.
Някои са като пощенски гълъбчета. Доставят послание от едно сърце до друго. От един разум до друг. Не са толкова силни или величествени като орлите. Нито са се превърнали в символ, който е пробудил толкова предизвикателства, но повече души са стоплили.
Някои - като врабчета. Кратки са полетите им, не са високи, чести са. Да, някои летят като врабчета. Най-многобройни са полетите им, приличат по-скоро на подскоци, далеч от дълбочината на небесата на другите птици са, но лично не мога да се отнеса към тези полети инак, освен с възхита. Преди десетки години в Китай толкова много врабчета се навъдили, че височайши особи в компартията изнамерили хитроумно решение да се справят с хвъркатите веднъж завинаги. Издали заповед, с която задължили всички китайци да излязат под строй и да удрят ламарини. Стрясканите от трясъка врабчета не могат да кацнат, а полетът на врабчето може да трае само няколко минути. И сърцето му се пръска. И тъй за кратко време бил отстранен един „крадец на народната реколта". Но малко по-късно буболечките, с които се хранели врабчетата, нанесли хилядократно по-големи щети. Нещо, което гениалните интелекти, измислили чистия начин за масовото убийство, не са могли да предвидят.
Да, кратък е полетът на врабчето, но това е полет, в който е вложено цяло сърце. Малко по размери, но почти цялото - отдадено на небесния порив.
Тези полети оприличавам на злободневните истории. И не само на тях. Толкова много сила има в тази привидна липса на величие, че не мога да не й се възхитя.
Някои летят като лястовици. Продължителен, уморителен полет за издръжливия, за да открие най-подходящия климат за духа си до следващ и следващ сезон.
Някои - като Икаровци. Когато искат, могат да си прикрепят крилете. Имат достатъчно разум, за да не постъпят като древния си праотец. Пак в името на небесата. За да извършат повече полети. И все пак разумът им понякога ги напуска. И приемат предизвестеното.
Много сме тези, които не можем да летим винаги. Имаме си периоди, в които крилете ни растат. Пръскат гърба ни, както листата - кората на клонките, разгръщат се, укрепват и ни служат да полетим - два, пет, сто или десет хиляди пъти. Но има периоди, в които изсъхват. Колкото повече са ни носили из небесата, толкова по-ужасяващ е престоят на земята и страхът, че никога повече няма да летим.
Но този страх, а и болката от възможността да не се издигнеш пак, се гони сравнително лесно. Достатъчно е да вдигнеш лице и да погледнеш към небесата, за да се насладиш на полета на другите.
Чета и се наслаждавам на небеса. И забравям, че съм здраво стъпил на земята. Все едно сам летя. И част от мен наистина лети.
Има и такива, които летят като перушинки. Съдба им е.
Има и пчелички. Трудът им е. Твърде социални са и това е съществуването им.
А има и здраво стъпили, те не летят, само подрязват криле! Крилете на другите. За срам човешки не мога да ги сравня с друго, освен с човек, макар да няма нищо по-нечовешко от това, в което са се превърнали.
Прочетена от 691