„И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:
- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!
И пак се загледа подир каруцата."
„По жицата", Йордан Йовков
Иска ми се, толкова много ми се иска да прозвучи един друг вик... Дали заради рождението на онзи пирински поет, дето ме научи още в детството ми да вярвам в чудото, дали заради болката от вика на Моканина, който не престава да звучи вече десетилетия около мен, но душата ми жадува да чуе друг вик. Поколения, поколения след написването на „По жицата", жадувам следното поколение да извика „Боже, колко радост има по тоя свят, боже!" или пък „Боже, колко красота има по тоя свят, боже!". Защото иначе мъката ни дави и ни прави безмълвни, затваря ни в онзи омагьосан кръг, в който дори машините могат да говорят, а ние сме лутаме като „скотове". И не можем нито да усетим, нито да приемем идването на новата пролет, с аромата и цветята й, с вълшебството и възраждането й, нито пък да видим онези малки, бели, пречистващи сълзици, падащи от небето всяка зима. Жадува душата ми за един нов вик... Сменят се поколенията, раждат се и порастват децата ни, а бялата лястовичка все я търсим по теля и сме сподирени от разкъсващия гърдите на Моканина вик... И го няма онова поколение, което да повярва и да тръгне с вяра в душите си (онази вяра, за която „бронебойни патрони няма открити" , но от която не бива да губим и зрънце, защото без него сме нищо), та да намери бялата лястовичка, която някъде там, по теля, очаква чедата на България, та ги отведе и до новата пролет, и до новото слънце, когато „животът ще бъде по-хубав от песен", а всички ние, живели, живеещи и идващи на тази наша древна земя ще пеем тази песен - на онзи, завещан от дедите ни и предречен от децата ни звучен и само наш си български език. И предците ще научат децата ни как да усетят обичта на земята, нежността на небето, грижата на гората, силата на ручея и топлината на скалата и ще възродят отново себе си, рода си и земята си. Забравили мъката, ще съзрат красотата. Съзрели красотата, ще я пресътворят в свят и слово... И тогава, тогава ще се чуе онзи вик, за който копнее сърцето ми „Боже, колко красота има по тоя свят, Боже!". И тогава не машините ще пеят, защото хората ще са познали чудото и то ще е сътворило любов. И пролетта ще е разпръснала „топъл лъх на чернозем", а бялата лястовичка ще отлети на юг, на юг, за да носи вестта за едно ново сътворение и ново възграждане... За онази земя, в която червеното е цветът на рода, на цената, на вярата, а бялото е цветът на надеждата и новото съграждане. За онази страна, в които тези два цвята са неизменно заедно, преплетени един в друг, защото само така може да се сътвори свят - с вяра и надежда и може да бъде този свят красив и сътворяващ, ако любовта е била в основата му. А останалото... остналото ни го е завещал Никола Йонков Вапцаров!
Думи
Има думи, които пробиват
на сърцето коравия щит
и наливат отрова вонлива
от жлезите на свойте зъби.
Има дума предател, при нея
аз потръпвам, аз пламвам във миг
и лицето ми - кръв, руменее,
сякаш някой ми удря плесник.
Не, за тях аз не искам да пиша,
аз съм толкова девствен и млад,
че гърдите ми искат да дишат
на живот, а не на тяхната смрад...
Ти лежиш окован във затвора,
във главата бучи - водопад.
И дочуваш уж някой говори:
С в о б о д а !
Ти виждаш полето пред тебе,
ти виждаш го сякаш на длан,
и с някакво странно вълшебство
звучи - Свобода! Свобода!
Свободно, просторно размахваш
косата и чуваш - звънти.
И чорли перчема ти вятъра
хубава дума, нали?
Прочетена от 2942