Тази известна мисъл принадлежи на яркия почитател на хедонизма - Омар Хайям. Но в България я популяризира Кирил Христов.
Дълго време това бе мой статус по чатове, клубове и много други места. Как всъщност стана конкурс?
Всичко започна с демокрацията и опитите да ни налагат американски ценности. Първо преместиха църковния календар и Трифон Зарезан започна да се празнува на 1 февруари /всъщност някой празнува ли го тогава/. После ни набутаха някакъв св. Валентин, какъвто определено нямаме в календара. За всички, които не знаят - православната светица св. Валентина се празнува на 10.02.
И цялата тази каша доведе до любимия въпрос на журналистите - Кой празник празнувате днес?
При подобни спорове винаги защитавах тезата, че тези две неща са си неделими и не разбирам какво точно обсъждаме. И така, през студените януарски дни на 2004г. в един трамвай, обсъждайки идеята с Камелия Иванова, че много ни трябва един конкурс, се стигна до единодушното решение той да се казва „Жени и вино, вино и жени".
Това беше първият официален конкурс на сайт за литературно произведение. Преди това си провеждахме разни интересни конкурсчета - за 10 000-но произведение, за 11111-но, за 20 000-ен коментар и други подобни.
Страховете бяха големи - не се знаеше ще съберем ли въобще някакви творби, а и да съберем, ще стават ли за нещо. Няколко дни преди това беше официално основан сайт Хулите, Хипо хвърляше огън и жупел и караше всички да се трият от Буквите. Но от друга страна, през лятото бяха дошли много нови хора, които не бяха чували нищо за голямото цепене.
Съответно започнаха да ни викат по интервюта, където водещите се правеха на остроумни - ами не може ли за мъже и вино, за мъже и ракия. Накрая в едно предаване на радио „Хр. Ботев" изковахме и слогана - „ракия за мъже!".
Резултатите естествено надминаха очакванията. Произведенията - тогава имахме раздели поезия и проза - бяха повече от възможностите на журито. Всъщност, тогава и за първи път обявихме журито преди конкурса, в резултат на което имаше много пристастия и опити за натиск.
Едно от най-хубавите стихотворения писани някога по темата - „Дионисиево" на Мея, което обявихме за официален химн на конкурса, така и не спечели награда.
Та след събиране на произведенията, обработване /много от тях бяха изпратени на хартия/, четене, класиране и прочие, се стигна до прословутия миг на награждаването.
Това беше първа наша церемония по награждаване. Нещо повече - това беше първото официално събитие след онова злощастно честване на 2-рата година на сайта, където стана голямото цепене. Беше и първо събитие на новия екип.
Естествено, обърквациите бяха големи. Камелия беше водеща, но аз бях организатор, бях обещал на ужасно много хора сцена, а не бях казал на водещата и прочие, все интересни неща. От това събитие научихме много.
Проведе се в галерия „Сезони" в културен дом „Средец". Галерията имаше 70 седящи места, но ние предполагахме, че ще дойдат около 100 човека. „Тъкмо всички да помнят колко е било натъпкано". Всъщност, беше може би много повече. Моите сметки са за около 150, шефовете на СБП, които бяха инкогнито в залата /още не ги познавахме лично/, си спомнят за над 200 човека. Няколко години по-късно говорихме с един от синовете на президента Първанов, който също бил там. Той имаше спомени за поне хиляда. Точната бройка няма значение, важното беше, че стана събитие, за което се говори после дълго.
Решихме да правим сериозна програма. Освен хилядите желаещи да четат, си поканихме и гости - известната тогава литгрупа „Мухозол13". Те естествено не пропуснаха да си покажат магариите /то кой в България пропуска/ и се наложи да ги сваляме насила от сцената.
Зареди се дълго четене. Освен официалните четци, всеки който успееше да докопа микрофона, а някои и без него, се опитваха да четат. Любо Левчев постоя малко до вратата, послуша и по едно време си тръгна, оправдавайки се с болния с крак.
Народът бавно, но стабилно се оттичаше към съседната пицария „Мис Каприз", запознавайки се най-сетне на живо, след толкова много писане в нета. Някъде към средата на представянето залата се беше поизпразнила до нормална вместителност. За сметка на това, заведението беше пълно.
Наградите са ясни - можете да ги прочетете и тук. Тогава известният Sarcomadroll прави няколко внезапни включвания, когато решеше, че програмата се отклонява от разбиранията му. Бяхме поканили и редица бардове, но те така и не излязоха на сцената, защото не ни се обадиха, че са тук.
Всъщност, тук беше и първото появяване на Мая Попова. Тя беше нашумяла предната седмица в сайта с произведението си - „Тази вечер ще съм твоя", което изпълнихме и на награждаването. Тя слуша, слуша пък взе микрофона от четящата и си го доизпълни сама.
Близо 3 часовото четене беше голям купон. Всичко беше надлежно снимано на камера от съпруга на една от авторките в сайта. Те обаче, успешно успяха да се разделят само няколко дни след това и тоя запис така и не го видяхме.
Какво стана после? Конкурсът се разрасна.
Следващата година журито беше от сой - все членове на УС на СБП. От сой бяха и наградените - Николай Кънчев, Христо Троански, Любен Лачански.
Награждаването беше в Унгарския културен център.
Там Камелия каза на унгарското аташе - „Абе, я си гледайте работата". Николай Кънчев /Бог да го прости/ без малко да хвърли статуетката си по нас - какво било това статуетка, той чакал пари.
И така започна поредица от интересни награждавания.
На едното спря тока и продължихме на свещи. На друго Камелия се разболя в деня на представянето и се наложи аз да водя без да имам ни сценарий, ни подготвени думи.
Интересни бяха и наградените. След като през 2006-та връчихме втори награди на Краси Йорданов и Ивайло Терзийски, дълго после по нета се обсъждаше кой от двамата е по-по-най.
Прочетена от 759
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.