Гайтани вежди, снага топола

Приказка за млада Бога

Камелия Иванова

Поредица: ""

Имало едно време една тъжна и стара страна. Имала била тази страна славна история. Името и гърмяло като едничка държава сред всичките други народи. Синовете пазели Завета на своите бащи - човек се разжда за Истината, да дарява радост и светлина.

Но възгордели се хората и забравили добродетелите на предците си. А земята, която те имали, била красива и раждала по много - плодове, билки, самодиви, вълшебства. Забравили Старата вяра, хората вече не чували самодивската песен. Не сияела в тях Светлината и пътищата им се обгръщали в мрак.

Изплували сенки из Мрака и тежък станал животът на свободолюбивия някога народ. Страшен бил хомотът, в който пъшкали майки и бащи, братя и сестри. В тежки вериги били оковани ръце и нозе, мисли и плам. Дошло време в страната заживели два вида хора - господари и поробени.

От години синовете на тази земя чакали да се роди най-големият юнак, който да ги поведе към Слънцето и Свободата. Родил се един юнак, закърмен със самодивско мляко, но той от стари времена спял в дълбока пещера.

Годините минавали. Летем по полето пеели жетварки. А и самата земя била като жертвена нива. Дъщерите на тази земя пеели тъжни песни, а мъжете се събирали в механи и чрез виното се опитвали да събудят своя герой. През годините се раждал по някой юнак, дръзвал да премери сили с Мрака, печелел битки, но така и не стигал Слънцето. А Слънцето сякаш и не искало да погледне надолу към тази земя  - боляло го от синджирите с роби, оглушало от писъците на жените и децата, почерняло от многото кърви.

В тази красива и тъжна земя раснала, та пораснала чак до небето горда планина. Тези, които живели в лоното и, я наричали Балкан.

Име, което да им напомня за стари родини, за незапомнени богове, за горди царе. Там, на най-високият връх, било единственото място в света, където можел да се роди млад юнак - бог. Онзи, който можел да бъде пръв и предтеча.
Онзи, който знаел пътя към Слънцето и можел да поведе изстрадалите синове на своята земя към Светлината и Свободата.

Родил се момък в полите на планината. В първата нощ, преди да му дадат име, дошли орисниците. Първата му дала красота. Втората го орисала в юначество. А третата? Третата никой не разбрал, какви думи издумала.

Расъл момъкът. Гледал заснежените върхари на планината. Свирел кавал по тучните ливади. Братята му започнали да пеят нови песни, в които Свободата била живот, а робството означавало смърт. Сестрите му везели знамена със златни левове и корони. А момъкът възмъжавал, изправил снага и все там му бил взорът - в белите скали с орлови гнезда. По сборове и по седенки слушал песни юнашки, песни за битки с Мрака. В душата му се раждал огън, изгрявал в тъмните му очи и озарявал лицето му.

Израснал юнакът. Балканът го дарил с гордост и сила мъжка. Събрал дружина верни другари и в Балкана отишли при горди орли, по бели чукари.

Раззеленила се гората, разлистила листи, нагиздила се - юнаци да посрещне.
Сред листите си да ги скрие, с ручеите си да ги напои, сянка да им стори.

Развели знамена юнаците, повели ги воеводите към хайдушкото сборище. Повели битки с Мрака, с неизброими орди. Криела ги гората, въздигали ги скалите, водели ги орли, помагали им зверове. Много паднали в боя, но Слънцето било близо и Свободата греела в очите им.

Извисявал се юнак - воевода. Водел дружината си по незапомнени пътеки и незнайни кътища. В битките загубил събрата си. Загубил част от дружината, но продължавал пътя към Светлината. Стигнал до онзи, най-високият връх. Там, където се раждали боговете. Стигнал юнакът ранен, без дружина. До него било Слънцето - сърдито и огнено. Спуснало то златни лъчи към земята, люлка да залюлее.

Жетва било и жетварки пеели песни. Земята изпръхнала, наранена, обляна в кръв, дарявала плод. Юнакът слушал познатите тъжни песни и в сърцето му трептяла Любовта.

Грижна орлица го дарявала с жива вода. Майка бди над своя умиращ, нероден син. Горски вълк пазел мира му и шептял за стари времена. Горд баща изкъпва снагата, дарявайки го с младост и сила. Сокол, юнашка птица, полетял към Слънцето, носейки на крилете си душата на младият юнак. Верен брат, следващ пътя. Душата се огрява от Слънцето и става все по-светла и свободна.

Там, на този връх, се ражда безсмъртието.

Родилият се като човек се ражда отново - светъл, свободен, безсмъртен.

Орисан от орисниците и само звяр и природа разбрали какви думи е издумала третата орисница. Орисала го на божественост. Пратила сестрите си самодивите да го възродят и да го въздигнат. Да се изпълни орисията на изстрадалата робска страна - млад Бог да се роди и Начало да положи. За да се роди, майка е нужна да го пази и закриля. Като вода да го обгръща, с ласка да го дари.

Баща трябва, силен и земен на занят да го научи, легенди да му разказва. И брат, верен и юнак като него - сам да не е по пътя. Пък тогаз да го орисат, с Вяра да го кръстят, с Надежда да го дарят, с Любов да го поведат - към Слънцето, към Светлината, към Свободата, към Божествения трон.

Прочетена от 1605

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Романтика 2025
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси