В миналата колонка стана дума за една от техниките за използване на сънищата за вдъхновение. Днес, без да използвам тази техника, съм вдъхновен от сън.
Преди по-малко от два часа бях в затвора. Сега не знам за какво престъпление, но в съня си знаех и наистина го бях извършил.
Сънувал съм кошмарни затвори и друг път. И в този си сън си припомнях, че съм сънувал кошмарни затвори и преценявах, че няма общо с тях, даже сравнен с тях, този си е детска градина. Не го делях със зверове, приличащи повече на демони, отколкото на хора. Не беше мрачна крепостна тъмница. Не стъпвах в мръсотия от всевъзможни лепкави субстанции – човешки, химични и радиоактивни отпадъци.
Изпитвах съвсем малка боязън, че някои от хората, с които съм сега, ще си тръгнат и ще дойдат други, с които няма да се разбирам като с тях. Съвсем нормални опасения, такива, каквито си има във всяка социална клетка, не само в затворите.
Сега ми хрумва, че всяка социална клетка си е малко или много затвор.
Но като цяло сънят не беше страшен, а тъжен.
Съзнавах, че три години ще остана тук. Като изляза, ще съм пропуснал много възможности. Нямаше никаква вероятност да ми се размине. Би могло да стане с някой, който би платил гаранцията – според законите на съня ми. С подобни средства не разполагах и това, което ми оставаше, беше да понеса присъдата.
Съкилийниците ми - „душици”. Груби душици – персонажи от реалността ни (за жалост). Не лоши, но прости хора. Е, значително по-богати духовно от повечето, с които съм споделял казармата или някои форуми, но значително по-бедни от повечето в лудницата (и там съм бил преди много години). Тоест: „златната част” на българската средна статистика от някои по-западнали квартали, градове, селца. Трудно е да се определи дали са българи, роми, латиноси от някой американски сериал, тоест - много познато поведение и визия.
Не са опасни. По някакъв начин съм си спечелил уважение до толкова, че да не бъда закачан и да не ми бъде упражнявано насилие. Което в съня си отчитам като обнадеждаващ и много приятен факт.
Има обаче нещо много, много тежко в цялата тази реалност. Пак ще повторя: тъжно, не и страшно. Много тъжно. Толкова тъжно, че ме отчайва. А отчаянието е почти толкова мъчително, колкото страховете ми от истински кошмари, свързани със затвори.
Разбирам, че през тези три години нито ще прочета книга, нито ще напиша ред.
Защото това не е обикновен затвор. Това е затвор в свят, в който подобни неща не съществуват. Това е затвор на такава България, в каквато се боя, че ще се превърне нашата някой ден – ако продължават да се сменят библиофоб след библиофоб сред дърпащите икономически и политически конците на марионетното ни общество.
В този затвор не съществуват като понятия книги и писане.
Сега само бих минал за луд, за какъвто съм свикнал да минавам.
В онази реалност просто беше изключено да ме има. И все пак се намирах в нея.
И това ако не е мъчение...
Когато се събудих, знаете какво е след такива сънища. Много доволен се почувствах от живота си. Много ми е ведро и сега.
И точно за това чувство най-много ми се говори. Хубаво е като се изпитва. Не само защото е приятно, а и защото в това чувство най-добре се преосмислят ценностите на реалността и щастието в нея. Което не бива да губим.
Това чувство се опитвам да създавам в сюжетите си, в които изглежда, че няма надежда. В някои трилъри, хоръри и антиутопии.
Безнадеждността свършва с изчитането, с художествената измислица, за да открием надежда в живота.
Този сън си беше типичната антуотипия.
Надявам се, не и пророческа. Защото затворът беше България.
Прочетена от 457