Гайтани вежди, снага топола

Искрено и лично - за миговете, в които от писане „няма смисъл”

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Минаха повече от десет години оттогава. Не публикувах още в интернет. Дори не знаех що е то електронна публикация. Не съм спирал да пиша, но точно в този период, ако ме попиташе някой защо го правя, най-много да ме раздразни, без да получи отговор. Самият аз често се питах и така сам си лазeх по нервите. И по-скоро не намирайки смисъл, отколкото намирайки, продължавах да пиша. Видя ли конкурс, участвам.

Участвам заради самото участие. Без много да се надявам, че ще спечеля, за да не бъда после и разочарован. Не поглеждам дори резултатите, защото колкото и да се подготвям за онзи миг, в който няма да се видя сред номинираните, все отвътре ми се свива нещо. Е, после ме избива на смях. Гледам се отстрани като някой трагикомичен литературен персонаж, правя си скици, готвя се да се използвам за бъдещ свой герой и така си я карам. Веднъж, така неочаквано, получавам някаква телеграма, от която разбирам, че съм спечелил конкурс. Стряскам се, не се сещам кой е. В телеграмата е написано съкратено. Конкурсът е на ИЛ. Има някакъв телефон, на който трябва да се обадя за подробности. У дома нямаме никакъв телефонен апарат. Мобилните все още бяха лукс, но ние в момента и стационарен нямаме. Правя мили очички на съседите и се примолвам да използвам техния. Нямат против, даже се радват, че могат да ми услужат. Аз пък се мъча да развържа езика си, че пак ми е сплетен на моряшки възли, ще запелтеча както не съм пелтечил от юношество. От това се опасявам като чувам сигнала „свободно”. Не зная какво да говоря, адски се смущавам. Страшно глупаво се чувствам, но дори не знам къде се обаждам, кой ще да е този конкурс. Минало е доста време от всички, в които съм взел участие. То резултатите не излязоха ли?

Малко по-късно разбирам, че това е точно този конкурс, който от самото начало бях поставил в графата „блянове”. Там, където са полетите из дълбокия космос, милионните ми тиражи из цял свят, Нобеловата ми награда (не за литература, а за мир) и все такива ми ти неща, които не се случват в „реалния живот”.

Конкурсът се оказва на ток шоуто по БТВ „Искрено и лично”, по това време освен Националната телевизия, само БТВ се гледа в цяла България и се ползва с национална популярност, а рейтингът на „Искрено и лично” е на върха си.

Не, не съм допускал сериозно, че ще бъда отличен. При това конкурсът беше за виц на тема: „Защо Миглена Ангелова е облечена винаги в червено”, а аз изпратих стихотворение. Стихотворение от десет четиристишия, написани за време половин литър червено вино. Докато пиех наливната радост, купена от близък гараж, разтворих тетрадката и занареждах строфите. Нищо шеговито, по-скоро сантиментално, в тон с предаването. Наистина почувствано, леко опиянено, с безкрайно повтаряща се анафора „като” и сравнявам червената дреха с червено усещане - от нашия и от въображаемия свят.

Факт - стихотворението беше оценено, а аз - поканен в предаването.

Оттук нататък започва истинската литература. Чудя се какво да облека. Вълнение в къщи. Не бях се и замислял, че с това, което нахлузвам върху себе си, по-далеч от гаража, от който си купувам наливното вино, е неприлично да се разкарвам. Разбрах го в този момент, но твърде голяма ми беше радостта, че този факт да я помрачи. После взех назаем някакви дрехи от един братовчед. Паснаха ми по мярка, а докато ги обличам, мама се смее. Навежда глава, замисля се, а после с усмивка ми казва: „Мама, ако можехме да осъзнаем колко сме нещастни!” – по лицето й е изписано точно обратното на нещастие, но думите й все пак са искрени.

В този миг мама е жива алегория на най-човешкото състояние, паскаловото „щастлив в своето нещастие”.

И това е май най-трогателният и силен миг в цялото изживяване. Надеждата, озарила дом, в който се стели вечния сумрак на тежка безнадеждност.

Много се промени животът - и в личен, и в национален план, оттогава. Участвал съм в много конкурси, много съм и печелил. Но и сега, като пиша: ”За Бога, твори!”, имам поне сто и една причини да го правя.

Не ми е минавало през ума, че мога да спечеля онзи конкурс. Пишеше ми се просто и писах. Участвах заради принципа, че трябва да участвам.

Ако се бях поддал на мисълта „няма смисъл”, нямаше да се случи всичко онова, което и до днес ми е материал и за размисъл, и за усмивка.

Прочетена от 531

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Лице в облаците
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси