Гайтани вежди, снага топола

Какво е искал да каже авторът?

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Повечето помним този въпрос и - готов съм да се обзаложа - ако се направи обективно социологическо проучване, деветдесет и четири и половина процента ще направят кисели физиономии при споменаването му и едва ли от тях ще има и един процент такива, които не обичат книгите и четенето.

Четенето все пак е хипноза. Състояние. Не точно бодърстване. Не точно сетивно усещане за обективната реалност на съществуването на субекта. Нещо като алкохолно опиянение. Нещо като сън, като друсане. Но не и точно опиянение. Не и точно сън. Не и точно друсане. Четенето си е четене.

Междинна спирка между реалности. Трансцедентално приключение. Нанасяне на тяло в духовни измерения. И съпреживяването им. Част от казаното в онези територии на духа не важи за реалността, в която съществуваме. То не е просто казано, то е впечатление от онзи свят, в който сме се намирали, разчоплило недокоснати емоции, а те от своя страна са ни накарали да си зададем въпроси, които не бихме си задавали.

Дали това е искал да каже авторът? Това, което сме изживели? Едва ли.

Ако случайно попаднеш в джунгла, независимо дали става въпрос за джунгла в Централна Африка, Латинска Америка или пък за човешката джунгла в гетото на някой мегаполис или литературния живот в България, и в тази джунгла се намери водач, който да те поведе из дебрите й, да ти разкрие много от тайните й и накрая благополучно да те изведе навън, едва ли изводите ти за същата тази джунгла ще бъдат същите, каквито е имал и водачът ти. Авторът най-често е като този авантюрист. Той те води през свят. Междувременно може да ти подметне туй – онуй, да ти каже нещо. Но по-съществено от това, което казва, е което показва.

И пожелавам на всеки автор да си има своята Маичка. Коя е тази Маичка? Да не би да има нещо с богинята на илюзията? Не знам, съдете сами. Винаги е имало и винаги ще има и в интернет, и извън интернет такива души като нея. Винаги ще бъдат изключението. Винаги ще бъдат в недостиг. За разлика от повечето, те не те четат с единствената цел – да бъдат прочетени. Не те коментират с единствената цел – да бъдат коментирани. Просто им прави удоволствие. Очаровал ги е с нещо светът ти, опитват се да го разберат. И Бога ми, постигат го. При това... разбират го по-добре от самия теб. Преди години съвсем непознатата ми Маичка започна да ме коментира в Буквите. Задаваше ми въпроси, които не бях си задавал. Откриваше написани от мен самия неща, които не съм подозирал, че имам интелекта дори да си помисля.

Следвал бях пътеките на собствената си джунгла. Знаех къде ще ме отведе всяка една от пътеките и вървях по нея. Без да забелязвам птичките и тревичките, знаците по дърветата, призраците между клоните... и много истини, които можех да открия в тези си приключения. Оказа се, че сам на себе си не съм най-добрият си читател.

В състоянието, в което пиша, всъщност нещото (каквото и да е то) чрез моите ръце пише, казвам повече неща, отколкото самият си давам сметка. Когато някой като Маичка ги забележи, също ги откривам. Те са в текста, но отдавна превърнали се в част от живота ми, те са действие, което върша, но над което не се замислям. А трябва, трябва. Така разбирам по-добре не само стойността на труда си, а и самия себе си.

Сега съм наясно: ако авторът предварително знае всичко онова, което иска да каже с текстовете си, ако следва и никога не се отклонява от тази линия, той ще ограничи читателя си, а с това - до голяма степен – и самия себе си.

Прочетена от 541

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Сърдечни измерения
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси