Руми Симова, по позната като Osi4kata, е оригинална блондинка. Познавам я някъде от зората на интернета - мисля, че я четях през 2001-а във форумите на Дира, много преди да направя Буквите. После беше един от първите автори в сайта, после един от първите която се изтри, после се завърна, после пак си тръгна, а накрая ни заряза всички и отлетя за Нова Зеландия. Помня онази тъжна премиера на единствената ѝ книга "По пътя", малко преди заминаването, на която отидохме директно от награждаването на БГсите, където загубихме достойно от БГмама (и ние сме се равнявали по-големите). И оня тъжен разказ, за майката, която на прощаване дала кътаните през годините в пионерската връзка, вече остарели, петолевки.
През годините следях литературните ѝ опити /има ли някой, който не я е чел/, но бях безкрайно изненадан, когато в началото на тази година заговорихме за издаване на роман. Всички слагат знак на равенство между Руми и поезията.
Правенето на романа беше жива епопея, достойно за отделна книга. Само да вмъкна - с Нова Зеландия имаме 11 часа разлика.
В края на краищата романът стана. Даже аз го четох (няколко пъти). Дали сме се справили със съвместната работа ще кажете Вие, след като прочетете книгата.
Тя вече може да се закупи в хартиен вид оттук - http://knigite.bg/book.php?pid=70
В електронен - http://e-knigi.eu/ebook.php?pid=174
След премиерата, която е днес, 15.05, от 18:30 часа в Галерия-книжарница "София - прес" на улица "Славянска" 29 ще се появи по всички по-добри книжарници.
За да не си хвалим сами продукцията, ето няколко думи от Gery Apostolova
Нещо хубаво за четене. Няма съмнения, че е брюнетка. Изобщо не се опитва да спекулира с маловажните неща от живота. Остроумно, увличащо. Кара те да искаш да влезеш в приключението и да продължиш. Свършваш с текста и търсиш продължението.
Но това е само началото, както казват по рекламите. Наесен, освен национално турне с нея, предстои и издаването на романа "Вещицата Кроасон", за който се шегувам че е силно автобиографичен, както и една уникална съвместна стихосбирка на двете руси вещици от Изтока и Запада - Надя Стефано от Канада и Руми Симова от Нова Зеландия. И двете са руси, и двете са от Варна и най-вече - родени са на една и съща дата.
Ето и един откъс от книгата:
Мило Дневниче,
започвам да споделям мислите си с теб, защото от днес съм на диета. Както може би си чувало, мислите посещават по-скоро гладните, отколкото ситите. Бас държа, че всичките големи глàви - от Хераклит до Дарвин, та и после - са се подлагали на системно гладуване. Мисленето е тежък и мъчителен процес, който неминуемо води до гладна смърт. Аз обаче не мисля да прекалявам с диетата.
Ден Първи
Днеска - страшен ден! Глад и мизерия и кѝфтета без хляб, дет’ викаше една бивша леля. Отивам на работа сутринта и си взимам кафе по пътя. Голямо Лате - една кофа млèко с един шот кафе. Не си купих закуска, щото съм на диета... Само обядвам - салата. Уж ѝ казах на баристата, че искам Латето хладко, ама ей го на - почти обяд е и то още е горещо... В работата - бач, колкот’ щеш. Само да му се работи на човек! Ама на мен - още не! Гладна мечка хоро не играе. От това млèко ми се остърга пушката. Ще си докарам аз някой гастрит! Не аз, де! Шефката… Като се е вторачила в мен - само ме дебне да не изляза. Сякаш си няма друго к’во да върши! Седим си двете и симулираме работа - тя дебне мене, аз дебна дали тя ме дебне… А коремът ми свири Ода на Глада... Как ще издържа на това напрежение още един час, идея си нèмам. Тая прасица (Шефката) сигурно е закусвала заранта. Тя и месец да не яде, пак няма да умре от глад. Ох, няма да мога да ям само салата на обяд. Ще си взема нещо по-питателно. Като например - стекче, с картофки, едно пържено яйце отгоре и разбира се - салатка.Няма да си развалям диетата я!..
Сега е точно 11.55. Издържах до обяд, ей! Иде ми да бутна часовника в офиса с пет минути напред, ама онази ме гледа! Питам я дали не иска да ѝ взема нещо за обяд, че ми изглежда като да не може да си ползва почивката – толкова е заета. Тя се съгласява, естествено! Кой не обича безплатен обяд? Досега не ми се е случвало да ме пита колко ѝ струва обядът. Обзалагам се, че получава поне два пъти повече от мен, а вършим едно и също. Ама, тя е Шефка, а аз съм Шерпката. Когато ѝ взема обяд, тя го приема сякаш съм си изпълнила задължение. Мамичката ѝ глупава! Едва ли не ѝ дължа обяд, защото не ме е уволнила още. Ама къде дремят тези отгоре, бе! Тези отгоре, тези отгоре... То май над нея е само слънцето или Бог... Макар да се съмнявам, че и те могат да командорят такава кучка. Един ден, след като ѝ донесох голямо дюнерче с всички екстри вътре, плюс тирамису и сок от гуава за обяд (28.50 кинта), тая изпадна в откровение и ми разказа за последния си покоен съпруг, който ѝ оставил Фирмата. И с това ѝ навлякъл куп неприятности. Щото преди това, видите ли, тя имала време за масажи, маникюр, педикюр, фризьор… абе бюти терапи…, а сега ѝ се налагало да работи! Какъв нахал! Да вземе и да умре, моля ти се! Мъжка му работа! Добре, че поне Договорите с клиенти били перфектни, та няма да ѝ се налага и с това да се занимава... Докато ми разказваше всичко това с притворени очи и многострадателно повдигнати вежди, млечният сос от дюнера ѝ капеше върху бюрото и един къс настъргано зеле ѝ беше влязъл между предните два зъба... Като стигна до тирамисуто – настроението ѝ леко се повдигна и тя ми сподели как засега лесно се е оттървала от другите наследници – сина и дъщерята на покойния... Платила им обучение в чужбина. Медицина – пет години. После – я камилата, я камиларят... Сока от гуава го шмръкна за една секунда сякаш. Баси, драконката... 28.50 долара! И нито намек дори, че има намерение да ми покрие разходите. Поне да ги пише на Фирмата... Изродка!
Питам я има ли някакви предпочитания за обяд днес и тя ми вика – ти к’во ще ядеш? Излъгах я, че съм на диета и ще си взема само салатка, а тя казва – а, да и салатка ми ‘земи, ама аз не съм на диета – ‘земи ми и филе от сьомга с копърче и крема сирене върху геврече и да го сложат за 4 минути в пенини-машината. А, и нещо за пиене и една кутийка крем брюле!
Прасица! Дотук ги сметнах – има-няма 30 кинта. Престрашавам се за пръв път (от диетата ще да е...) и питам за пари, а тя вика: „После ще се оправим!". И аз пак се сетих за наследниците на последния ѝ съпруг – оня мъртвия. Я камилата, я камиларят...
Взех обяда. Общо за двете удоволствия платих кажи-речи половин наем. Още една причина да мина сериозно на диета. Най-интересното е, че моят стейк с картофки, яйце и салатка е два пъти по-евтин от накокошиненото ѝ геврече. То сякаш не е със сьомга, а със златна нишка. Баси гевречето! За парите повече не стана на въпрос. Явно няма да е камилата, а ще е камиларят.
В 2.55 след обяд започвам работа. Вкарвам в комп-а разни сметки. Приходи и разходи. На тая Годзила приходите ѝ винаги са повече от разходите. Кой знае колко ДДС плаща?! Ама, хак ѝ е! Нека и тя да плати за нещо! Питам я много ли се набутва, а тя вика – ааа, не! Дарения правя, казва. И се засмива шарлатански – имам и основана Дарителска Къща, вика… Хиена! Нèма лабаво тука!
Тръгвам си в 5 часа точно. Докато чакам на спирката, лимузината на шефката минава край мен като големия кораб от онази песен. Нашата се е нагичинила на задната седалка и пийва нещо. Сигурно шампанско, купено от шофьорчето. Утре няма да хапна нито залък! Но тази вечер ще се напия като водно конче, за да забравя какъв обесник е животът.
Теглих си един душ и сега се обличам. Чудя се дали да си връзвам косата или да ходя като „лудото Ленче". С вързана коса изглеждам по-сериозна, а напиването тази вечер изисква сериозност. Телефонът звъни, вдигам го и чувам гласа на Пильо (един приятел). „Пильо - цепи се Пильо, - аре да ходим до Четирите Краля и да се отцепим като за последно." Що, бе, Пилюшко? – питам аз… Що като за последно? Да не си решил да се махаш на нèкъде?" „А, не! – отвръща моят човек. – Къде да се махам с тоя заем и тия три жени на главата? Бързо скачай в гащите, образе, че те чакаме с Жижи долу." Жижи е една от балдъзките му.
Набързо си връзвам косата с черен ластик, слагам си две халки на ушите, напудрям си носа, изчетквам си сакото, че и то е черно, досипвам малко суха храна в купичката на Котю (котарака), покатервам се на най-високите си обувки, слагам си ключовете в чантата и се сещам, че трябва да си проверя сметката, че с тия обедчета – може и да съм на червено. Компът е включен денонощно, влизам в акаунта си и се припотявам леко – 56.30 са останали само. Прехвърлям си от кредитната 200 кинта, грабвам си чантата и блъсвам вратата подире си. Веселата Вдовица ще ме разори! Утре ми пристигат 800 кинта, от които трябва да отделя 460 за наем, а за текущите сметки. Бе, не ми се мисли!
Пильо и Жижи ме чакат в пильовото БМВ. Той иначе се казва Роби, но Пильо му ходи повече. Мноого е сладък, нищо, че е гад и половина. Жена му гледа двете породени момиченца в къщи, а той миткосва като Миндовата Кучка с балдъзето. Един ден го питах как може да изневерява на жена си със сестра ѝ, а той ми отговори –"..’уй род не отделя, Пильо!"– което изчерпа въпроса. Познаваме се с него от сумалъка и време, но никога не сме били интимни. Веднъж само той спомена, че умните жени му действали противопоказно на либидото. Сигур 'ме мисли за умна тоя. Ха-ха-ха!
В „Четирите Краля" е гъз до гъз. Намираме си три места на бара и веднага си поръчваме водки с V. Казвам му на оня льольо – бармана да ми ги даде поотделно и той ме пита от Източна Европа ли съм. Не, отвръщам аз, от Нибиру съм и той млъкна. Жижи, балдъзето, се гуши като врабче у Пильо и аз си мисля, че толкова беззащитна не мога да изглеждам, дори и да съм без крайници… Мъжете си умрàт за такива бамбини – либидото ги удря навсякъде...
На масата зад нас някаква се цепи с пълно гърло и смехът ѝ ми се струва познат. Дискретно поглеждам през рамо и виждам, кого мислите, Веселата Вдовица… Шефката, бе. С шофьорчето и още два-трима младежи. Абсолютна педофилка е тая! Жена на крайностите. Жени се за шугар-дедита, пък се забавлява с той-бойчета. Разположила се е гордо като Стара Планина и се киска до несвяст. По едно време ме забелязва и довтасва (предполагам заради Пильо) с чаша скоч в ръка. И тя го пие чисто… Да не се мине! Ама едва ли барманът е посмял да я пита от коя Европа е.
„О-о-о, Рени – зъби се многокаратово насреща ми Веселата Вдовица. - Радвам се да те видя, че се забавляваш! Много са ти сладурски приятелчетата. Няма ли да ни запознаеш?"И веднага си протяга десницата напред: „Приятно ми е – Сълзица!". За пръв път ѝ чувам малкото име и се шокирам, баси грамадната сълзица! Хората трябва много да внимават като си кръщават децата с такива специфични имена! Би било добра идея да се обръщат към астролог-гадател или поне да ги ограничават със сладкото. На Пильо комбалите му светват и веднага поема крепката ѝ десница. Краставите магарета през девет села се надушват!
"Много ми е драго, госпожице – изкривява си душицата той и се ухилва с немирната си усмивчица, пред която даже и моите колене омекват…- Робинзон ми е пълното име, ама за приятели съм Роби или Пильо. Изберете си, което Ви харесва."
На стария верек му харесва Роби, естествено. Сигурна съм! На тая ѝ е под достойнството да се занимава с пилета, па ако ще и да са породисти. Никога не бъркам – така наречената Сълзица измяцва (отде го измъкна т`ва гласче, ма?!): „Роби, здравей! Говори ми на „ти", моля те. Това приятелката ти ли е?" – и посочва с голямата си глава към Жижи. Пильо е безочлив и затова моментално я спастря: „А, не! Аз съм волна птичка! Това е братовчедка ми – Жижи. Жижи, какво си се свило, бе мило. Представи се на госпожицата…"
Жижи се изчервява от яд, но понеже е миловидна, ядът ѝ минава за срам и се запознава. След малко Шефката отпраща шофьорчето си и другите момченца - накъдето им видят очите и ни кани на нейната маса. И се почва тя една – мътна и кървава! Изобщо не ходим до бара. Голямата Сълза принуди барманчето да лети като майка-лястовичка до нашата маса. Чак ми става жал като го гледам колко е старателно горкичкото. К’во им прави тази хиена, идея си нямам. Всичко, що се има за мъж наоколо, се надпреварва да сервилничи. Дори и Пильо, великият шмекер, е погълнат от тежкото ѝ (в прав текст) обаяние и все по-рядко си подлага рамото на Жижи да се гушка в него. Балдъзето ми шепне, че ще го обади на кака си и на мен ми става толкова смешно, че гаврътвам поредната водка на екс. Танцуваме и Робинзон ми шепне в ухото: „Пильо, тая кака ще я катурна, да знаеш! Много секс има в нея..."
Отвръщам му да бъде с повишено внимание, щото вдовицата е като зла карма, но той не ме чува… Наумил си е и ще се прежали...
Сядаме си и аз усещам, че водката ме е хванала. Извинявам се (сякаш някой ще забележи отсъствието ми), че трябва да тръгвам и Шефката ми предлага да ползвам колата и шофьора ѝ, за да се добера до нас, а Пильо се прави на мъж и ми казва да не плащам нищо – той черпел, но да закараме и Жижи до тях. Става ми съвестно, че той ще плаща (сметката ще е космическа сума), но после размислям и решавам, че всеки трябва да си плати за гяволъка! Взимаме си довиждане, хващам Жижи под ръка, защото е зацапàла яко свещите и се измъкваме от „Четирите Краля". Лимузината е спряна направо пред изхода и шофьорчето дреме вътре. Обяснявам му какво е наредила Веселата Вдовица, давам му дирекция и той, без да ме погледне, подкарва първо към Жижини, а после към нас. Оставяме Жижи и аз я питам иска ли да я кача до горе, а тя отвръща „Тц!" и повръща на тротоара. Изваждам пакетче кърпички от чантата си и ѝ ги подавам, тя се избърсва и ме гледа като прецицало маче. Дожалява ми, моля шофьорчето да ме почака и я качвам до тях, че като я гледам - може да се мушне у спалнята на нèкой съсед и да си отнесе я боя, я нещо друго...
Връщам се и младежът-шофьор този път ми се усмихва като на стара дружка. Решавам да се правя и аз „на главна" и сядам на задната седалка, а той ме гледа в огледалото и пак се усмихва… К’во му стана пък на тоя?! Като че ли за сефте ме вижда. Пристигаме пред квартирата, казвам лека нощ и благодаря и този път той ми отговаря с „доскоро!".
Отключвам си вратата и Котю ме посреща като ме гледа укорително, както родител би посрещнал дъщеря тийнейджърка, която се е прибрала в полунощ и смреди на пиячка. Сипвам му още малко от неговото „кюспе" в купичката – да го омилостивя, свалям кофража, мия се и си лягам. Не след дълго вече сънувам Пильо – мъжът, за когото съм 100 % сигурна, че никога няма да имам. Пък искам и затуй го сънувам... Гладка кокошка просо сънува + Инстинкт за самосъхранение...
Прочетена от 5156
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.