175 години от рождението на ВАСИЛ ЛЕВСКИ (1837-мо лето, 18 юлий)
На фона на днешните борби и боричкания. този призив ще прозвучи най-малкото смешно. На работа!? Нам пò се услажда борбата, тя по-лесно и по-бързо ни отвежда на другия бряг. Ние се борехме и за хлеб, и за мир, и за жилище - все се борехме. Със световния капитализъм, който се оказа наша днешна съдба. И с него се борехме. Сега, когато остана най-главната битка с немотията, се разбра, че не в битката, а в работата е спасението.
Т о в а Левски е разбирал отлично. Неговите ч а с т н и революционни комитети са пример за тази работа. И в неговата клетва можем да прочетем:
„Заклевам се и обещавам какво ще р а б о т я съ сичките си способности за освобождението на отечеството си България..."
На работа, байовци... Дали пък Левски не е виждал утрешния смисъл на тия свои думи? Но дали е съзирал и недоумението, пред което ще изправи революционери и радикални мислители и тълкователи? На друго място обаче той казва не байовци, а „братия". И не е нужен специален анализ, за да разберем, че и едното, и другото обръщение е обръщане към съмишленици, към хора, близки не само по род, но и по душа. Че не бунтът и революцията са негово изконно занятие и потребност, а работата. Аз съм сигурен, че през тежкото и дълго робство народа български са спасили не толкова хайдутите, колкото занаятчиите. Апостола разбира това, разбира душицата българска. Така, както ше я разберат и изтълкуват великите народоведи и психолози като Захари Стоянов, Димитър и Антон Страшимирови, Симеон Радев и Иван Хаджийски.
Но не вниква ли и Вазов в това противоречие на рисувания от него революционер, на „тоя демон вездесъщ" - страшилище за империята?
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба ....
(„Л е в с к и", Епопея на забравените", 1883)
Демонът се оказва твърде светъл и весел като характер -Такъв е и в портрета, който Ботйов ни оставя от оная зима край Букурещ...
Нашият народ е народ-работник, а не бунтовник и революционер. Това все още не могат да го разберат някои! За някои са по-важни бунтовникът, борецът, а не работникът. Плод, а и жертва на тая заблуда са вече няколко поколения българи.
... Левски изрядко говори за бунт и борба - нищо, че Вазов му туря тия думи в устата. За него нещо обикновено е да каже: работим за Отечеството. А това, че го прави не от конспиративни съображения, виждаме в едно писмо-дописка до Любен Каравелов. Там между другото четем:
„Време е с един труд да спечелим онова, което са търсили братия французи, т.е. млада Франция, млада Росия и прочее. Колко скъпо и с какви загуби! Брат брата да убие! ... Сега е време да преварим това з л о... Само с Божия помощ трябва ни още мъничко време да поработиме... И тогава с Божия воля да съсипем гнилата и страшлива държава, та да съзидаме друга, много трайна по новото издание..." ( к. м., авторът )
Много ясно Левски говори тук за р а б о т а, за т р у д в полза на оная държава, която се гради не върху кръв и сълзи, но с разум и пот. Труд вместо кръв - това е комитетската стратегия на великия Апостол. Още в клетвата му се вижда т о в а... „На работа, байовци" е неговият девиз. Изрядко, по неволя и принуда може да се чуят други нотки:
„Ето времето се вече решава... Силно ни принуждава вънкашното обстоятелство без друго да вървим на бой и минута да се не губи!"
Кои са „вънкашните обстоятелства" тук не е много ясно, но явно те извикват нетърпението да се отиде на бой. По дух Левски е близък до Каравелов, но с тая разлика, че в един момент може да замени просвещението с бунта, с борбата. За Левски борбата е вид работа. Едното не изключва другото, дори напротив: работата предхожда и дори се слива в представите му с борбата.
Ето как го е казал в писмо до Атанас Хинов:
„... Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во лято да му служа до смърт и да р а б о т я по народната воля."
„Частните" му комитети са нивата, на която се труди ден и нощ, неуморно и усърдно, системно и упорито. Дълбоката оран, с която великият сеяч подготвя почвата за най-нежните и трудносъхраними семена на свободата, ни подсеща днес за плевелите, които сме дозволили да избуят и да задушат народната нива. И това, че неговото честване съвпада винаги с усилните дни на жътвата, е знаменателно.
„На работа, братия!" звучи покъртително. То следва да затрогва и да обръща душите ни натам, накъм слънцето.
И не е нужно да броим колко са въпросителните след онова „народе????" По-важно е сега да вникнем в смисъла и подбудите на неговите думи за р а б о т а, за т р у д в полза на Отечеството. На онази „Нареда на работниците за освобождението на българския народ", проектоустав, изработен лично от Апостола, в която недвусмислено се говори пак и пак - за работата по освобождението на Отечеството.
------------------------------.
П.П. Преди време писах писмо до Ст.Софиянски по повод задявките на негов съпартиец, който всякак се мъчеше да го изкара на „тепиха": „Гледайте си работата, г-н кмете!" пак с този намек, че борбата изтощава и хаби силите ни. Не зная как точно ме е разбрал, но тогава той наистина беше работещият кмет.
КОНСТАНТИН ЕЛЕНКОВ
Прочетена от 715
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.