Гайтани вежди, снага топола

Бел.ред: Това е история от рубриката “Истории от казармата“. Изпращайте ни ваши истории и снимки от казармата чрез формата в линка. БГ Татко ще публикува най-интересните спомени от онова време, за да ги прочетат всички.

 

„Влизаме в казармата различно умни, а излизаме еднакво глупави“

Трябваше да вляза във Военното училище в Шумен. Там, където влязоха половината момчета от класа. Трябваше да отбия службата си в ШЗО Плевен – където бяха другата половина.

Не стана нито едно от двете. В биографията ми имаше много неща, подчертани с червено, но основното беше едно – имах роднина забягнал зад граница, че се спрял чак в Канада.

И затова се озовах в прословутия полк в Елхово, за който Пеньо Пенев е писал: „След Елхово и адът е рай“.

Вероятно на повечето от вас Елхово не ви говори нищо особено, освен може би, че е родно място на Велко Кънев.

Но някога беше връх на знаменития триъгълник „Елхово – Грудово – Звездец“, който трябваше да спре „рязаните“ да не си пият на сутринта кафето в София. Всъщност реалността беше различна (чертах много карти в щаба). Ние имахме задачата да останем живи два часа, колкото да могат да кацнат мощните „Антеи“ с братушките.

Елхово беше поделение, където всички ходеха по наказание – и войниците, и старшините, и офицерите.

И това правеше от една страна животът там доста суров, но от друга уставът беше забравен някъде още в щаба на дивизията в Ямбол, ако не и в щаба на армията в Сливен. Чест се отдаваше само на командира на полка и то не винаги (а не както по другите поделения – на всяка възгордяла се нашивка).

Бяхме събрани интересни хора. На голяма част от войниците изборът, предложен от съдията е бил – или в казармата, или в затвора. Което не пречеше част от тях да се преместват за дослужване в прословутите “40 000 усмивки” – сиреч Дисципа (дисциплинарен батальон). Половината Дисцип, барабар с офицерите и старшините си беше от нашия триъгълник.

Имаше и изключения. За внука на един известен партизански командир няма да споменавам – дядо му го беше пратил да стане мъж в Елхово. Имахме и един друг подобен случай – син на много известен посланик, почти неживял в България. Той видя метла за първи път в казармата, но разказваше интересни истории за преврата в Чили, за смяната на президента във Франция и други такива преживени от него моменти. Въпреки опитите на фамилията да го направят мъж, той успяваше да си удължи всяка кратка домашна отпуска с поне още 2 седмици, разписни лично от коменданта на София.

За неща, заради които на другите места пращаха директно на военен съд, примерно заспиване на пост, в Елхово вкарваха в ареста без определен срок и по някое време командирът на полка казваше: “Абе, вадете го оня оттам”.

Да се похваля – имам цели 27 дни арест, от които съм лежал не повече от два–три. Любимо занимание на командира на дивизиона беше да ми отвори книжката и да каже: „Е, аз теб скоро не съм те наказвал. Три дни арест!“. Аз радостен питах: “Кога влизам?”, но той ме отрязваше: “Да бре, а кой ще дава бойно дежурство!”.

Естествено, за две години служба не се видях с коса, но пък и случаите, в които съм присъствал на сутрешна и вечерна проверка се брояха на пръсти – основно когато на старшината не му излизаха хората.

Давах бойно дежурство в една УАЗ-ка с няколко радиостанции. Трябваше да слушаме кога самолетите ще идват да ни бомбардират, но слушахме главно „Свободна Европа“ и ББС. Нямата представа колко чисто се хващаха с 30-метровата диполна антена.

богданов 2Както казах, уставът така и не беше стигнал до Елхово. Такова нещо като ежедневни маршировки там не съм виждал (освен за наказание). За сметка на това се стреляше много. Бил съм на обучение по нощни стрелби, където седем човека отделение изстреляхме 3 сандъчета патрони и се стреля дотогава, докато автоматът не започна да плюе буквално куршумите, а цевта не можеше да се държи с ръка. Тогава се видя и прословутата разлика в цевите на българските и руските автомати. Ако сега, заглеждайки се по въоръжени сомалийци или араби, ви направи впечатление маркировката 10 в триъгълник върху калашниците (прословутия завод 10 в Казанлък), да знаете, че тези разбират от оръжие.

Тъй като кашиците (пехотинците) редовно стреляха с безотчетни патрони по тактиките (ако не знаете, в другите поделения след всяка стрелба всички гилзи се издирваха и отчитаха), то беше нормално всеки от тях да ти извади по един джоб патрони. След една издънка ВКР-тата отарашиха спалното на Първа рота. Беше намерено такова количество патрони и друго въоръжение, че според най-простите оценки ротата можеше да се отбранява почти седмица с него.

Всъщност, без малко да си тръгна с калашника. Оказа се, че не се води на отчет. Но беше още 1986 г., такива неща бяха опасни в „цивилизацията“ (цивилния живот). После много пъти съм съжалявал, че не го взех.

Искам да разкажа как ни посрещнаха в поделението. Тогава ми изглеждаше ужасно, но сега ми е смешно. А и се оказа доста полезно за бъдещия живот.

Коронният номер на поделението беше „облазване“ с танкове. Та, „бомбета на два петъка служба“ – сиреч новобранци на две седмици, бяхме изкарани на полосата за традиционното посрещане. Задачата беше следната – изкопаваш личен полеви окоп номер №1 – 60 см дълбочина и 2 метра дължина. Лягаш в него, танкът – една стара, воювала Т34-ка минаваше над теб, а ти се изправяш след нея и хвърляш граната по задницата ѝ. Отстрани изглежда като на кино, но когато мощната 50-тонна машина мине над теб, много набързо преоценяваш приоритетите си и преставаш да се тревожиш за глупости и доста бързо почваш да мислиш по мъжки.

Става ли се мъж в казармата? И да, и не. Ако семейството си е свършило работата, бързо ставаш организиран и изпълнителен. С голям шанс да оживееш и изкараш без проблеми казармата. Ако си влязъл като леке – такъв и ще излезеш, дори и да си прекараш половината време в ареста.

Като цяло тези две години са загубено време. Получаваш опит, който не ти трябва, защото рядко повече живееш в такава социална обстановка. Именно социална  – с битовите условия се свиква. Не се свиква с тъпотията на хората около теб. Колкото и в цивилизацията да си срещал тъпи хора, в казармата явно тази черта се засилва, а и подкрепя. Всички тези истории – „ще бягаш от мен до другото дърво“ и прочие не се разказват случайно. Тъпотията на войниците и старшините беше повсеместна, но сега като се замисля – била е единственият начин да не превъртиш в тези условия.

Две години бяха много време и не беше ясно за какво точно се служи толкова дълго. А и откъде държавата имаше пари да ни храни. В слуха, че  „бай Добри“ искал да стане маршал, но сме нямали достатъчно бройки войска, може и да има някаква истина.

За прословутите тримесечни „задръжки“ след изтичане на двете години не ми се говори. Слава Богу, аз бях студент и мен не ме хванаха. Но наборите работиха три месеца в селското стопанство, след като бяха излезли от поделението, където за тях нямаше вече място.

Но с годините тъпотиите се забравят, а остават само веселите истории (мозъкът си има средства за защита). Как основното ни ядене уикендите беше една голяма и една малка консерва (от тогава не мога да ям „Русенско варено“, а го обожавах преди казармата). Или защо викахме на артелчика „Русе заливка“ (възможно най-гадните консерви, които ядяхме поне веднъж дневно).

Мъжете остават с добри спомени от казармата и възможно най-дългите разговори сред непознати започват с „А ти къде си служил?“. Не дай си Боже, да се окаже на познати места и да започне да се разпитва – а този помниш ли го, а този… Няма да забравя, в най-щурите дни на втората студентска стачка прекарахме цяла нощ в разговор с един колега стачник, който се оказа че е бил млад войник на моите млади и ми разказваше в какви вълци са се превърнали те от кротките овчици, които оставих.

Прочетена от 2673

Биография
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.  
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Гайтани вежди, снага топола 2024
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси