„Няма ненаказано добро!“
Ние сме бедна фондация, самоиздържаме се, и затова нямаме възможности да даваме парични награди, както другите, в повечето случаи общински конкурси. Но за сметка на това наградите ни са най-желаното нещо от авторите – издаване на книги.
На основния ни конкурс“ Жени и вино“ наградата е хартиена книга, а на „По стъпките на лятото“ доскоро беше само електронна. Сега вече е хартиена и затова има основателна причина.
Често се случва при награди електронна книга, авторите да пожелаят да си доплатят за хартиена. Пример за това е известната книга на Райчо Русев – „Стиховей“.
На второто издание на Летния фейсбук конкурс „По стъпките на лятото“ наградата за проза спечели Рада Петрова с разказа „За кого се женят добрите момчета“.
Разказът беше добър, авторката изпрати една подборка разкази за книга, част от които бяха на много добро ниво. Въпреки сериозната възраст, това беше първа книга на авторката и тя пожела да си има и хартиено копие, тъй като скоро имаше кръгъл юбилей. Прави са всички да ме укоряват в локален шовинизъм, някак си към шуменци съм пристрастен, независимо от проблемите, които ми създават. Пин4е е типичен пример.
За книгата се водеха разговори по мейла и фейса близо месец, които завършиха с няколко часова среща на живо в Шумен, на другия ден след панахидата на майка ми. Авторката се колебаеше – да, не, да - нещо типично за жените и новите автори. Но в крайна степен договорихме освен хартиеното издание и серия представяния във Варна, Шумен и околността.
Работата по книгата беше ужасна, както е винаги с аматьор, който издава за първи път, но е на мнение че ти разбира много по-добре работата от теб. Свикнал съм вече, макар че ми се иска да има и друг тип клиенти. Дълги спорове бяха защо не може книгата да се казва „Старото куче“ както искаше авторката и защо няма да продаде и две книги с това заглавие. Поне накрая склони на нещо по-добро – „Щастливи ли са хората, които гледат към звездите“ – заглавието на един неин разказ. Процесът на редактиране беше още по-зле, там изобщо не ми се говори,
Освен всичко това имаше луди срокове, тъй като тя гонеше датата на юбилея. Заради нея зарязахме други книги. Най-интересното се случи последния ден. Изпратили сме редактиран и коригиран PDF и чакаме последно одобрение, за да пускаме книгата за печат. И получавам бележка във Фейса – „Ама то в книгата има много правописни грешки, досега съм слагала махната запетайки“. Обяснявам, възможно най-учтиво, че има доста промени последните години в българския правопис и Камелия Иванова е коригирала текста съгласно тях и е една от най-добрите в работата си.
Няма не искам, няма недей. Рада се закрещя, седна да ни обяснява как нищо не разбираме и в един момент съвсем по детски – „на ти куклите, дай ми парцалките“ отсече – „Няма да работя повече с Вас, аз не искам книга с грешки, връщайте ми парите“.
И с това прекрати всякаква комуникация, независимо от множеството писма и бележки във Фейса, които и писах.
А грешките, които допускаше, бяха ужасни. Не ставаше дума за изтървани букви или други дреболии, ставаше дума за цялостно непознаване на вмъкнатите изречения и особено на пряката реч. За нея беше нормално да отвори подчинена част на изречението с тире и да я затвори със запетайка.
Пазим си редакциите и ще публикуваме част от тях, за да се посмеете.
Дотук с комичната част на нещата, започваме с трагичната.
Две седмици след това във Варна се състоя премиера на тази злополучна книга, издадена от авторката, със заглавие много близко до избраното (Промяната се налагаше, заради взетия от нас ISBN на оригиналното) и с (вероятно, не сме виждали отпечатаната книга) с нашите редакции и предпечат. За две седмици трудно се прави нова редакция, предпечат и печат, а и месеците работа по книгата не може да не са оказали отражение.
Мила родна картинка, най-общо. Пропадна ни много труд, пари които очаквахме да получим от продажбата на е-книгата, договорени представяния, цялото ни лятно турне и прочие неща. Не е за първи път, за жалост вероятно няма да е за последен. Лошото е, че след всеки път се питаме – „И за какво се мъчим да издаваме нови български имена, вместо продаваеми книги“.
Та стигаме до най-интересното – авторката, независимо че отказва всякакъв контакт, е завела дело срещу нас. С адвокат – личния ѝ приятел – Владо Любенов.
Как протичат първи разговори по темата. Пием кафе с Камелия в Мон Парнас (ресторанта под СБП). Владо доближава и ме пита може ли да говори с мен. Малко преди това беше изляза негова нова книга и предположих, че ще пита можем ли да помогнем с разпространението, както сме правили и преди.
Цитирам точния разговор:
„Иване, взели сте едни пари от Рада. Трябва да ги върнете. Е можете да си оставите някой друг лев за работата, но не повече от 50-100“.
Няма „моята клиентка“, няма „тук имаме един проблем за решаване“.
Уговаряме официална среща на която да си уточним позициите. Ние не сме отказвали никога правото да върнем аванса преведен по договора, но все пак трябва да се заплати труда, който сме извършили. За моралните гаври изобщо не отваряме дума, те авторите винаги са си в правото.
На следващата среща, Владо идва със закъснение, след повторно обаждане по телефона. Отварям папката аз и започвам да обяснявам – тук, на тази дата… Владо ме поглежда и казва – ама ти много сериозно си се подготвил. Нямаме какво да водим такъв разговор – връщай парите или ще заведем дело.
Обяснявам аз, за пореден път подробно, че нямаме против да ги върнем, но желаем да проведем диалог с авторката и да се разберем кой какво е свършил.
Владо отсича – Тя няма да говори с Вас, аз съм неин пълномощник. Няма какво да се говори по това дело.
Последният опит за разговор беше на премиерата на Павлина Гатева. Стоя аз, продавам книги, а Владо иска „да сме поговорили за пет минути“. Казвам му, че сега съм зает, но ми има телефона и всеки един момент можем да си уговорим среща, да не говорим, че с него се виждаме редовно по всякакви литературни мероприятия.
Повече не сме говорили по темата с него, предстои дело. Обещавам пълно медийно осведомяване, защото това държане на авторите трябва да спре да се толерира.
Прочетена от 1739
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.