Няма нищо по-мъчително от обективната необходимост постоянно да се доказваш. Да се върнем в юношеството. Нека си спомним, няма да е никак трудно - повечето от нас са искали родителите им най-после да приемат очевидния факт, че детето им не е вече дете, че може да взема някои самостоятелни решения, дори погрешни, и да си понесе всички последици от тях. Дори и на разбиращи родители им е трудно да приемат колко е пораснал синът им, колко е пораснала дъщеря им. Ръстът, развитието на тялото... дипломите, шофьорската книжка... уменията, с които вече ги превъзхождаш, а и някое друго изпитание, което на тях им се е разминало, а ти си преодолял, доказват правотата ти. И все пак, в много отношения за тях си оставаш дете.
В повечето случаи е така. Разбира се, има изключения. Разбира се, изключенията не са никак малко. В житейските правила има повече изключения, отколкото са даже изключенията в английските граматически правила; специалисти в английската граматика има, но специалисти в живеенето няма. Всеки живот е уникален и всяко обобщение за живота е изградено върху пренебрегването на доста подробности.
Но това е пейзажът: дори родители, които казват – голям си сине, време е да откриеш своя път в живота, да продължиш бизнеса ми, да се ожениш и т.н., казвайки ти, че си голям, всъщност само показват за колко малък те имат. Защото това кога „е време”, го решава един голям човек и ако ти наистина си голям, вече си си го помислил и работиш по въпроса, преди да ти го кажат.
В общи линии обаче, особено пък у нас, родителите гледат цял живот на детето си като на дете. И го наричат „детето”. До смъртта им, за нашите, при които отдавна не живеех, си останах „детето”. До смъртта на баща ми, баба го наричаше „детето”.
В това има нещо много мило. То е обич. И е щастлив този, който я познава. Едва когато го осъзнаем, всъщност може да се каже, че сме възрастни. Но какво е станало с младежките ни опити, някои и много убедителни, да докажем, че сме възрастни, че не сме вече деца? Неуспешни са били. В повечето случаи за добро. Нищо, че правите сме били ние – подрастващите, а не родителите, чийто разум е отстъпил пред далеч по-силното от него чувство.
И това са хората, които най-добре са ни познавали и обичали, най-малкото докато създадем свое семейство.
Какво да говорим да се опитваш да се доказваш за нещо на света. В училище примерно, когато си подценяван. В компания, че си по-печен, отколкото изглеждаш. На гадже, че всъщност си разумен мъж, а не лудата глава, по която си пада, а с която няма бъдеще. Можеш и да успееш, да. Няма как да не е минало през живота на всеки, с успешните и неуспешните опити. Още по-тежко става, когато се опитваш да убедиш човека, от когото зависи ще те вземат ли, или не на работа, че си за тази работа. Или, че поне ще се справиш; и няма да съжалява, че те е взел.
Когато не се налага да убеждаваш дълго, е песен. Винаги е въпрос на шанс.
Но иначе, всеки ден после трябва да доказваш ли, доказваш, че няма грешка. От това и уменията растат, и дисциплината ти се подобрява, а дисциплината е духовна техника – универсално умение и за интелектуален растеж, и за живеене. Тоест в стремежа си да се докажеш пред някого, си постигнал далеч повече и за себе си. Но от един момент насетне същият този стремеж се превръща в мъчение и води до грешки. Тежки грешки. Защото идва етапът, в който не можеш да дадеш нищо повече от себе си, а те мъчи желанието. И следва срив.
И не само в работата. Дори в любовта е така.
В стремежа си някой да докаже колко обича възлюбената си прави и красиви, понякога удивително красиви, дори велики неща. При това възлюбената му вярва, но после…Ако тя започне да се съмнява – сам си е виновен. Щом толкова се опитва да се доказва, или той не й вярва, или сам не вярва на себе си. Половината психопати, че сигурно и повечето, наранили обекта на своите чувства, натрапчиво са искали да докажат обичта си.
Мъчително е, че българският автор трябва да се доказва.
Особено съвременният автор.
Как? На този въпрос мога да отговоря с една-единствена дума – трудно.
Мога и надълго и нашироко, но колкото и да напиша, няма да е достатъчно. Писал съм и ще пиша все по този въпрос, това е и една от основните цели на колонките. Доколкото знам, до колкото мога, ще пиша ли, пиша и ще откривам нови неща.
Ако кажа – по-всички възможни начини, няма да е погрешно. Както и да прозвучи – това е истината. Не че не подбирам средствата. Не че всички средства ми харесват. Напротив. Но тук вече опираме до морален избор.
Никога няма да приема това, че звездни величия доказват пред масовката чувството си за хумор, крадейки остроумни статуси от фейсбук.
Няма да приема интригите. Масирани акции от страна на някоя групичка към автор, чиито интереси не съвпадат с приятелския кръг. Тоест, не е от този приятелски кръг, а си е позволил да има свои читатели. Печална родна картинка!
Дори и да ги приема, не съм способен да се покатеря толкова високо, че да използвам едни чисто търговски механизми, работещи в момента единствено заради многото бъгове в пазарната ни система. Да не кажа – мафиотщина, защото лекичко ще прекаля. Много лекичко. Но достатъчно, че да променя смисъла по същество.
Опитвам се да не се поддавам и на най-коварното – да пиша само за да бъда харесван. Казвал съм десетки пъти: човек не пише никога за себе си, все за някого е, па ако ще да е за алтер Его-то му или за Господ; най-често пише за читатели, за много читатели - за колкото се може повече читатели. И няма нищо порочно в това. Хубаво е да живеем не само за себе си. Да направим нещо хубаво и за света. Но сега ще напиша, че понякога този стремеж може да доведе до порочни изменения. Ако пишеш, воден единствено, подчертавам – единствено, от целта да бъдеш харесван, лека-полека започваш да губиш форма. Правиш твърде много компромиси. Вместо да обогатиш вкуса на подготвените и желаещите това богатство, разваляш своя вкус, за да го съобразиш с този на неподготвените. Не един автор видях, който заради усмивки във фейсбук, приятни отзиви в сайтовете, лека-полека се промени. И не към добро.
Балансът е труден. Трудно е да правиш какво ли не, все повече и повече, за да бъдеш харесван, без да изгубиш индивидуалността си (а с тази индивидуалност - и очарованието си).
Проблемът е, че много български автори се доказаха, използвайки онези средства, за които по-горе казах, че никога няма да приема.
Родният читател остана разочарован, огорчен, измамен.
Създаде се масовата заблуда, че българският автор е некадърен. Е, не е! И на тази заблуда може да се поддаде само един неособено начетен човек.
Има истински литературни съкровища и сред неизвестни автори.
Има великани (като Владимир Зарев, примерно) и сред известните, но на тях не им се налага толкова да се доказват.
Когато видя обаче писание от рода „Не бих прочел българска книга, ако не ми я препоръчат трима, независимо един от друг” или пък „Отървах се от мъчението – не чета български автори” (и всичко това изречено сред огромни претенции за интелектуалност и ум), разбирам, че на такъв нито има смисъл, нито можеш да се докажеш.
Много книги за тях ще останат затворени. На тяхно място ще прочетат други. Възможно е дори по-добри.
Но тези хора, няма да открият никого. Винаги ще са водени от вкуса на множеството.
Лично аз предпочитам да прочета и по-лоша книга, но да знам, че съм си я открил. И че съм имал необходимост точно от нея.
Пиша за читатели като мен.
А на човека, на когото му трябват поне трима препоръчители, или на другия, който изобщо не четял български автори, нямам намерение да се доказвам.
Простичко ще кажа: Не пиша за теб, глупако!
Прочетена от 733