Здравей и сбогом
Наминах само да те видя,
да чуя как си, дишаш ли без мен,
щастието дали ти се размина,
или липсата е щастие за теб.
Здравей! Въздишаш бавно.
Дочувам как сърцето ти тупти,
погледът ти ме извайва,
извивките рисуваш със очи.
Ръцете впиват тялото ми нежно,
нямаш думи, дишаш без слова,
косите галиш тъй небрежно,
любов дочувам и тъга.
След малко дръпваш се опарен,
какво се случи - не разбра,
жива ли съм или сън коварен -
извръщаш в неведение глава.
Плаха тихо те прегръщам,
едва долавяш притаения ми дъх,
страхът веднага ме поглъща -
ако си грешка или криволичещ път...
Обръщам се и поглед свеждам,
време е да си вървя...
Сбогом! Сили никой не отрежда
да си дариме любовта....
…………………….
Вълшебство
Мога в слънцето да се огледам,
да сбирам паднали звезди,
с вятър да летя метежен,
да те обичам с цъфнали очи,
пъстра да жужа с пчелите,
да преплувам мътните води,
с облаците бели да долитам,
да сливам двете ни души,
въздуха да спра за малко,
да вдишаме от собствения дъх,
сърцето да стая за кратко,
да покоря непокоряван връх.
Мога да се преродя в луната,
да се излея в звездопад,
птица да съм във душата,
песен на кристален водопад.
Мода в теб да се превърна,
да почувстваш моето сърце,
с вълшебна мантия да те загърна,
да се сътворим в едно небе...
………………
Дъжд в душата
Не си отивай! Много ще боли!
Тръгването ти не мога да обърна!
В очите сбират се сълзи,
морета сини ще напълнят.
Ще текат... Години ще вали.
докато жалят сродната си обич.
Казват, че не бива да тъжиш,
щом някой тръгва, туй е орис.
Но как да спра кървящите очи,
любов изплакващи, безпътни...
И път да дирят са сами,
оставени гальовни и самотни.
Заедно със тях душа кърви,
а те врата са към душата,
и всеки ден са по сами,
и по-самотно е в съдбата...
……………..
Когато ти е тежко, се влюби
Когато ти е тъжно, поплачи,
сълзите болката лекуват,
и облаците плачат щом боли,
от сивотата в бяло се пробуждат.
Когато си оставен, потъжи,
тъгата мислите избистря,
и тревите, сбирали роси
стават винаги по-чисти.
Когато си самотен, си спомни,
че сам пристигаш на земята,
и слънцето, обляно във лъчи,
само изгрява във зората.
Когато ти е тежко, се влюби,
във изгрева и залеза, в реката,
в реките раждат се мечти,
щом лунен път е над водата.
Когато си потънал, се вдигни,
две крачки направи в дъгата,
на дъното най-трудно се лежи,
и рибите изплуват над водата.
………………..
Свързани
Вървим със сплетени ръце,
вятърът листа прегръща,
лятно боси нашите нозе
по пясъка изстинал стъпват.
Ухае на море пред нас,
залезът се пали огнен,
прегърнати във влюбен час,
надничаме в отсрещний поглед.
Времето стаява дъх,
вълните тихичко пристъпват,
вечността е онзи път,
що в душите ни възкръсва...
………………………
Да притихнем двама....
Пристъпвам тиха днес при теб,
не казвай нищо, прегърни ме само,
за приказки не ми е ден,
да притихнем просто двама.
Стаявам дъх и галя тишината,
а всъщност чувствам твоята душа,
блажено някак е в сърцата,
щом мога с теб да помълча.
Мечтая тиха днес за нас,
вечно да живеем в тишината,
да не свършва този валс,
сливащ ни душа с душата.
Прегръщам тиха в този миг,
ударите чувам на сърцето,
което сякаш е неспирен вик,
жадувал двама да сме под небето.
Тази тишина е важна днес,
и устремът да бъдем двама,
на мълчанието оставили превес,
един на друг подали рамо!
Прочетена от 1185
Казвам се Татяна Николова. Имам щастието да имам два родни града, на две реки – Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби……
Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав.
Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз.
От малка обичам да рисувам. Първите по-сериозни опити направих едва след 35 – годишна възраст, когато се появиха и моите картини. Не спрях да реализирам мечтите от детството. Ах, как исках да пиша стихове! Ала римите не ми се получаваха….. Но……През лятото на 2020 година съвсем неочаквано за мен написах първото стихотворение. Как? Просто седях и мислех колко често децата искат да пораснат и пропускат много игри и щастливи детски моменти. Такава бях и аз. Исках да съм голяма. И детството мина покрай мен. Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя болката и желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша…. Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Започнах да публикувам в социалните мрежи и така се появиха моите читатели. Вече имам собствена група с мои стихове и последователи, които споделят, че с удоволствие четат поезията ми.
А аз просто повярвах, че мога да дам живот на мечтите си и се получи…