„Търся червенокоса..." - виси от няколко дни на Скайпа ми. Човек като не знае какво да си пожелава. Първи на срещата идват - Pin4e - червенокоса и шармантна и една нейна приятелка Лилия - още по-червенокоса и по-шарматна.
Реших, че с тия две жени да се затворя в това подземие ще е грехота и затова се преместихме на теферич - в градинката до военното НДК. На поетичната улица - „Шандор Петьофи". Някога 3 къщи по-вляво, на един таван, бяха създадени Буквите. Но то беше отдавна. Сега говорим за Вапцаров.
Но не оня Вапцаров от „във бурята ще бъдем с теб народе мой...", нито оня от „Във гората враг стаен..."
Говорим за оня, който е извън калъпа - пролетарски поет, борец против фашизма и капитализма и.... т.е Вапцаров извън „Моторни песни".
„Гледа уж бащата строго,
но му става ясно.
машинист ще стане Гого,
нека да порасне!"
„Гълъбите гукат
в близката гора
По тревата падат
сребърни пера.
Мене ми е леко
като никой път -
чувствам се ефирен,
чувствам се
без плът."
„- Има във града, разправят,
болница. Да мога там
да се настаня, тогава,
вярвам, ще ми мине. Знам
от село момче, което
мислехме, че ще умре,
влезе в нея и момчето
оздраве! Оздраве!"
Това също е Вапцаров. Може би по-истинския. Прочетохме и от импресиите му. Те така се родеят с Яворов и Пенчо Славейков.
Като казахме Яворов - поговорихме за онази велика снимка, където Вапцаров на 3 години е възседнал коня на Фердинанд, а пред кръста го държи Яворов... Поговорихме и за прехода между поколенията.
„- В къщите протекоха стрехите -
бурен нивите души, войводо.
"Стреляй горе, стреляй към звездите!
Нека паднем честни и свободни."
Почти като Яворов. Но не е.
Всъщност не минахме без „Моторни песни".
Най-вече с испанския цикъл:
„В завода ти, Лори, си надзирател
и казваш: "Днеска искам триста болта!"
"Добре, Лори, отлично, мой приятел!"
И двамата се смееме доволни.
А вънка тъй широк е небосвода!...
Блести небето, въздухът блести!
И дишаш, дишаш толкова свободно!
И сам не вярваш, че това си ти. „
Не пропуснахме и урока по писане на гражданска поезия - „Ботев"
За Ботев ли?
Чакай...
"Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака."
Работникът бърчи си челото
и пита:
- Това ли е Ботев?
Пиши за жетварите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.
- Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.
Някъде между тези всички разговори и плавното преливане към непознатия Пенев - „Не желая безсмъртие и пътища леки/ а ватенка топла за зимния ден..." дойде китара. Още по-добре - към нея имаше и китарист.
И то какъв китарист - от първи поглед направиха невероятен дует със Светлана Йонкова - нищо, че никога не се бяха виждали и чували... Светлето пя нейните песни, Марио свиреше.... Не ни се искаше да свършват.
Но за жалост хубавите неща свършват първи - в Люлин я чакаха двете и внучета и тя ... е не след 20 мин както казваше, но след 2 часа, ни остави напити с поезия и си замина...
Но не за дълго - на 24 юни, на Еньовден, е премиерата на новата и книга „Змия на кръста". Елате, чуйте, вижте, послушайте...
А клуб „Приятели на книгата" не спира през лятото. На 28 юни, от 17 часа ви чакаме в градинката срещу военното НДК /Шандор Петьофи 38/ за да си говорим за „Непознатият Пеньо Пенев"
А китарите все още плачат в градинката... вероятно до сутринта.
Прочетена от 1939