Културни новини

"Над София не спря да вали" - отзвук от Шестия фестивал "Софийски вечери на авторската песен"

Камелия Иванова

Над София не спря да вали. Като заваля на 10.07. (за пореден път този месец), та не спря, докато всички бардове, дошли на Фестивала „Софийски вечери на авторската песен", не изпяха песните си, не получиха наградите си и не се наситиха на топлината си.

На 10 и 11.07.2009г. за шести път се събраха в София бардове от страната, за да сгреят сърцата си с усмивката на приятелите. За да подновят крилата си за нови полети с песента на другия. За да се огледат в очите на тези, които може да ги ругаят, но няма да ги предадат и няма да им позволят да се само предадат. За да видят къде са, от къде са тръгнали и отиват ли на някъде. Или стоят по средата на реката с илюзията, че плуват по или срещу течението. И най-вече, за да зарадват малкото си, обидно малкото си, почитатели със своите стари и нови песни.

Организаторите на събитието, Народно читалище „Н. Хайтов" и Славимир Генчев, в предварителната информация, бяха включили и списък на участниците, за това аз няма да описвам кой и как пял, кой след кого пял. Вярно е, че от първоначалния списък някои липсваха, а пък други не бяха в него, но това са подробности. За мен важното е, когато се описва как се е случило едно събитие, чиято същност е споделеността и общността, любовта  и светлината, не да се пише сякаш се пише отчет, а да се сподели. И какво друго бих могла да споделя, освен онези мънички бисерчета, които са останали в сърцето и ума ми. Онези слова, които са ме накарали отново да повярвам, че Словото е било в началото и че все още е. Че Словото все още може да създава вселени, светове и да сътворява. Че Словото все още е пълно с магия, от която се ражда Денят.

„Да бъде Светлина!"... И биде Светлина. Макар и в мрачна, захлупена от облаци София. (Жалко, тези облаци и изливащата се, пречистваща вода попречиха на столичани да чуят тези бисери, заради които си струва да се правят Фестивали, да се обикаля страната, да се работи в тази нива, толкова неплодородна напоследък от към финанси, но толкова плодородна от към талант, топлина и позитивност.)

Говорих, извинете, писах прекалено много.

Първата фестивална вечер, по-скоро следобяд, започна с изпълнението на Красимир Кунчев. Бард, който ни запозна със своята гражданска позиция и в двете песни, които изпя. За тази позиция и за неговите текстове той беше отличен с една от трите награди на настоятелството на читалището - за ярко поетично присъствие. Зная, че изпреварвам събитията, но нали не пиша отчет. А наградите бяха определени от жури, с председател Славимир Генчев и членове г-жа Георгиева, секретар и мениджър на НЧ „Н. Хайтов", и представител на отдел „Култура" към р-н „Изгрев". И, докато си говорим за награди, да не забравя и за голямата награда, присъждана от р-н „Изгрев" и връчена от кмета Панайот Бончев. Тази година тя е за Пламен Сивов за песента му „Точка БГ". Наградената песен можете да чуете на сайта, поддържан от Пламен Сивов и посветен на бардовото изкуство - http://poetiskitara.com/.

Имаше и още награди, но за тях - по-късно.

Моето първо откритие от тази вечер беше Добрин Атанасов. Слушала съм Добри и друг път. Но не сам. Като част от „Мискините", в съвместната му работа с Питкин, с Андро Стубел. Този път беше сам. И пя своите песни. С невероятна поетика и музикален заряд, на който биха завидяли доста „твърди" групи, макар  музиката му да не е „твърда". 

 

Аз минах под опашката на дявола

и питам се: "държах ли се по мъжки?"

Голямата мечта излезе ялова,

голямата любов прихвана въшки.

Големите надежди се поминаха -

погребах ги тържествено и пищно.

Остана само пътят към любимото

голямо, празно и безкрайно нищо.

 

В него се разтварям и преливам

от пусто в празно и от празно в пусто.

И питам се дали он'ва със виното

и истината ще излезе същото.

А даже да излезе - кой му дреме? -

поредна чаша, тост, мезе, бутилка...

На поводите мина вече времето,

а царят е облечен и си свирка.

 

Дълбоко запокитен в прозаичните,

случайни всекидневни диалози

обсъждам с уважаемите зрители

гимнастика за труп в дванайсет пози.

И без излишен привкус на трагичност

нагазил във калта и с двата крака

неумолимо се забождам в нищото,
където спешно дяволът ме чака.

 Ще продължа с моите си открития, с моите останали в сърцето ми късчета Светлина. А те бяха веднага след Добри.

На сцената излязоха Румен Спасов и неговата китара. Но не сами. С тях бяха Даниела Пенева и цигулката й. Няма да ви разказвам за музикалните способности на Румен Спасов. Той е познат и слушан. Това, което ме впечатли, бяха стиховете. Оказа се, че едната песен е впечатлила не само мен, но и журито на бард-феста в Несебър и песента е отличена с голямата награда „Морски струни". А текстът е на нестандартния, неспазващ правила и вечно търсещ... себе си Балчо Балчев. И, както може да се очаква, след като сте прочели името Балчо Балчев, песента е озаглавена „Смъртта на морето".

Прекрасните песни на Орлин Миланов, в които той заявява своята гражданска позиция, без да е категоричен, без да обвинява, без да търси сметка, а споделяйки болката и търсещ решение, търсещ брод и готов самият той да стане брод, не могат да те оставят равнодушен. Както повечето изпълнители, Орлин пя и през двата дни. Песента му от първия ден, „Достатъчно е", те кара да се замислиш за много неща, а най-вече за това в какви всеядни на удобства същества сме се превърнали и как сме се сраснали с тях, забравяйки, че на човек му е достатъчно да има „хляб и любов", „маса и легло", за да бъде себе си. Но тук аз ще споделя с вас един друг негов текст, изпят втория ден.

     

      Кучета

Връщах се от писателския съюз

и на последната трамвайна спирка

видях един песателски съюз -

улични песове имаха сбирка.

 

Обсъждаха, изглежда, сложни теми,

но не видях сърдито същество...

Въпреки кучешките си проблеми,

бяха едно културно общество.

 

Да, бяха заедно, макар и различни,

с различен вкус и нрав, разцветки и гени...

Май ние, пишещите, сме по-първични,

щом се лаем и сме разделени...

Орлин Миланов

Е, сега, ако можете, насложете и звуците от китарата на Орлин, и ще се пренесете във влажния, леко тъмен следобяд и ще чуете... този лай, в който са се приютили хармонията и разбирателството.

Заради тези си текстове, не само публикувания от мен, но за всички свои песни, които Орлин Миланов твори, той получи и наградата на настоятелството на читалището за творческо израстване. 

Написах толкова много редове, а все още не съм стигнала нито до средата на събитието, нито дори до една трета от нещата, които оставиха следа у мен. Не споменавам някои бардове, не защото звученето на техните китари или гласове не ми е харесало, нито защото техните думи не са ме докоснали, а просто защото не мога да опиша всичко, така както никой не може да разгледа Лувъра наведнъж. Нито пък изобщо мога в думи да вкарам това, дето няма как да бъде вкарано в тях. Онези мигове, в които душата ти е по-опъната от струните на китарите им, онези пръсти, дето не можеш да проследиш, докато играят своя танц върху същите тези струни, онези падове и извисявания на гласовете... Нито пък моментите, в които слушаш и не знаеш дали повече музикантът или повече поетът те завладява... Както е, напр. и с живеещия в България, по-точно до „Сребърна", но роден в Ливърпул, английски бард Майк Блек. Втората вечер той се престраши да пее и на български език. Разбира се, своя песен и, разбира се, вдъхновена от лебедите.

Винаги, когато Милен Тотев хване китарата, очаквам да чуя стойностни, завладяващи и трогващи слова. Той е известен със своята почит към Булат Окуджава и със своята всеотдайност да разпространява песните му и да не ги оставя да отидат в редиците на мъртвите песни на мъртвите поети. И този път той не ме разочарова. Дори успя да избере такива песни на големия Окуджава, с които да отбележим и двеста и десет-годишнината от рождението на титаничния Александър Сергеевич Пушкин.

Иска ми се да споделя с вас и своето усещане от слушането на песните на Емил Ангелов, по-известен като бра'чеда. Това е един изпълнител, който може да взриви всяка зала с емоцията, със заряда си, с цялото си, сякаш готово да полети или, ако е нужно, да влети, присъствие. Признавам си, завладяна от случващото се на сцената, дори  и не се сетих да запиша поне част от текстовете му. Не защото те не заслужваха, а защото нямах сили за това. Слава Богу, бра'чеда можете да го чуете и сами

http://www.vbox7.com/play:b1e821be

http://www.vbox7.com/play:0cc7d3be

Е, вярно, не е като на живо, но е нещо.

Не намерих „Балада за дългата коса", а това определено е песен, която трябва да се чуе. Но... друг път.

А сега искам да ви разкажа за един човек. Да, правилно прочетохте, искам за човека да ви разкажа. В момента той е отдаден на една лична кауза. Едновременно с нея, отдаден и на каузата да облагородява с присъствието си, с песните, които подбира за слушателите си, и с топлия си глас радиото на Смядово. Не за пръв път Тодор се отдава на каузи. Може би, си спомняте един странен веломаратон. Преди доста години. Още преди да стане България член на НАТО. Един маратон до Прага на двама... лишени от зрение ентусиасти. А личната му кауза е да успее да събере средства, за да отиде при Мулдашев - последната му надежда отново да види прекрасния свят. Загубил напълно зрението си, Тодор Андонов, е запазил чувствителността, от която много зрящи са лишени, усета и устрема си. Написал е и своя молитва, която е неговата мантра за сбъдване. Простичка молитва. Към Бог. Да му даде втори шанс. Да го подкрепи и да помогне. За да може да продължи да прави това, което не е спирал да прави - да твори. За да може да види отново изгрева и да го опише. За да може отново да види топлината в очите на приятелите си и усмивката на лицето на дъщеря си. Дъщеря, която, освен че го е дарила с внук, го дарява и с много внимание. И предизвиква гордост у него. Всеки баща е горд с чедото си, но Валя успява да впечатли околните и с гласа си, и с усмивката си, и с желанието си да се учи и да се развива в избраната от нея посока - музиката.

И, докато ви разказвам за Тодор, дали защото едната част от рода й е от Шумен, или защото тя е от хората, които всеки от нас би искал да нарече свой приятел, думите на Светлана Йонкова, съпроводени от звученето на нейната китара, напират в главата ми. Яхнала своя „Пегас", който се храни със слава, тя ме завладява (макар редът, в който излизаха на сцената бардовете да няма нищо общо с реда, в който ги описвам) и ме води през неговите полета, на нейните (неговите, но грешката е вярна) криле. Слети като кентавър, те ме повеждат в своя летеж, докато стигнем до „Надежда"-та. Онази, която, казват, умирала дори и след нас, ако изобщо някога умира. Светле, умира ли надеждата? И може ли да умре обичта в сърцето ти? Обичта към децата ти, обичта към родителите ти, обичта към приятелите ти, обичта към всичко онова, което наричаме Родина. И ще заглъхне ли болката за същата тази Родина - продадена от нас самите, изоставена от нас самите, запазена с кръвта на апостолите, съхранена за нас от словото на Паисий и Левски, пред които не ни е грях. И в чиито очи дори и не смеем да погледнем, нищо че са само на портрет и нищо, че от тези портрети ни гледат, всъщност, нашите очи и очакват да се срещнем и да отговорим на въпроса дали ще сме българи или „за народите тор".

И като си говорим за Шумен, да продължа с още едно име - Данчо Йорданов, много по-познат като шуменския Висоцки, заради невероятните изпълнения на песните на великия руски бард. Данчо успя да дойде едва за втория ден, но донесе със себе си това, което винаги носи - дух, измерение, което се докосва, но не е това, в което са останалите и свобода. „Тъжна песен" бе избрал за начало Данчо. Тъжна песен за България, не изпята, а изплакана. Другата песен „Роден в България" ще даде и името на втората стихосбирка на Данчо. Стихосбирка, която той дълго подготвя и все още очаква нейното раждане. И понеже е заслужил прякора си Висоцки, нямаше как да слезе от сцената преди да изпее и негова песен. Както, да си признаем, си е редно да се случва на бард-фестивалите, пък и не само на тях. Да звучат и думите на тези, от които сме се учили. И не само, и не толкова заради почитта, която можем да изразим по този начин. И не заради тях. А заради нас. За да не забравяме. За да не си мислим, че всичко започва и свършва с нас. За да се сравним. За да се смирим. За да видим върха. Не техния, а нашия. Да го потърсим, да го обгърнем с уважение, да го приемем. И да се опитаме да го стигнем. Ако можем. Ако не успеем, поне ще знаем, че сме останали по пътя към него и че тези, дето идват после, ще могат да се опрат на нас и да го стигнат. Така, както онези, преди нас, са ни оставили своите следи, своите указатели, своите пикели, по които ние да се изкачим.

Но да се върна на Софийския фестивал на авторската песен. На изпятата поезия. На споделената духовност. На този фестивал участва един млад човек, който за мен беше откритие. В пълния смисъл на тази дума. За пръв път слушам негово изпълнение. Но откритието ми не свършва до тук. Това, което чух беше истинското ми откритие. Китара, която звучи професионално. Текст, който те замисля. Човек, който те кара да се усмихнеш, стоплен от очите му. Виктор Макаров. Преди да започне да пее, той разказа историята на „Песен за стария музикант". Както си „ровел" из Интернет, Виктор намерил картината на Пикасо - „Старият музикант". Възрастен човек и неговата китара. Бил впечатлен от картината и най-вече от това, че някой е написал стихотворение по нея, публикувано под картината. А аз бях впечатлена от безкрайната нежност, струяща от мелодията, създадена от Виктор по това стихотворение. Иначе, песента разказва за това как хората се опитват да убедят стария музикант, че китарата му е синя и не може да се свири на синя китара, а той, обичащ и свързан с нея, отстоява правото й да свири, въпреки че е синя -  http://www.harpiesbizarre.com/art.htm

Втората песен, която Виктор ни предложи, на сюжетно ниво беше пълна противоположност на първата. Както сам той разказа, тя е посветена на една негова позната, която, за разлика от стария музикант, винаги се е опитвала да се съобразява. Винаги и с всички. Тук от китарата не струеше нежност. По-скоро се усещаше... болка, може би, гняв... А текстът... е от онези, дето те карат да изтръпваш.

 

Ти поглеждаш ги толкова нежно.

Невинни ангели са твойте очи.

Твойто тяло навява копнежи,

Грациозно нашепва лъжи.

 

И вместо дрога в твоите вени

Погледите им са твойте игли:

Ти желаеш да си оценена,

Да не помниш, когато боли.

 

Ти не знаеш коя си без тези очи,

Които жадно поглъщат твоята плът.

Ти търсиш мъжете на свойте мечти

И те ще ти кажат, че ти си върхът.

 

После свикват със теб и пак си сама -

Няма кой да те чуе, дори да крещиш.

Криво ляво сама си подаваш ръка

И преструваш се пак, че спокойно вървиш...

 

И все по-хубава, умна и свежа,

Сексапилна, сериозна, добра,

Как не се умори да те режат

В тази злобна любовна игра?!

А ти ги гледаше толкова нежно.

Ти просто гледаше толкова нежно...

 

Да преразкажеш два дни, посветени на музиката, на Словото, на споделените и преглътнати думи, на свободата и на болката, на приятелството и на... (Всъщност, кому е нужно да изброявам на какво още) е невъзможна задача. Дори и да си решил да разкажеш „само" за онова и за онези, които са оставили отпечатък у теб. И със сигурност ще пропусна да ви разкажа за някого или нещо, което е накарало кожата ми да настръхне или е предизвикало сълзи в очите ми, или е родило усмивка, или... Няма и да се опитвам дори да ви потапям с думите си в онази атмосфера, която се създаде в ресторанта, след първата фестивална вечер, която там прерасна в нощ, заплашваща, както каза основният двигател и организатор, Слави Генчев, да ни насочи направо към лятната естрада, където, ако не валеше, трябваше да се проведе вторият ден. Пък и какво да ви разказвам. Просто затворете очи и си го представете. Талантливи, уморени, но щастливи хора. Прегърнали китарите си. Освободени от оковите на сцената. Седнали до приятелите си и споделящи с тях питието, цигарите, песента и мислите си. Ако някой може да разкаже това - нека опита. Аз не мога.

Но мога да ви разкажа за още един бард. Той беше отличен тази година с голямата награда на настоятелството на читалището за цялостен принос  в развитието и популяризиране на авторската песен. Но не за наградения искам да разкажа аз, а за Онзи, който някъде сред своите цветни сънища е прозрял, че „никой не е по-голям от мечтите на просяка". Онзи, който е пял с Ромина и Ал Бано, с Окуджава, но се гордее и с това, че е пял на „Ален мак". И не е престанал да вярва, макар и не „на звезди" и „в приказни съкровища".

„Ако някога

те споходи самотата,

застани на някоя улица,

където има много хора,

и си науми,

че чакаш някого.

Той ще дойде непременно!

Някога"

Ивайло Диманов

Ще ви разкажа ли? Надали. Думите на Ивайло Диманов познавам доста преди този фестивал. Китарата му - също. Просто и този път той успя да съблече сърцето ми и голотата му (на сърцето) да не ме кара да се чувствам беззащитна, предсказуема, прочетена. И този път успя да ме накара да се замисля, да се засмея, да повярвам. А нали в това е смисълът. И на поезията, и на песента. Поне според мен. Не мога да разкажа с по-точни думи за него и, за това, по-добре да дам думата на самия Ивайло Диманов.

http://vbox7.com/play:2ee23d80

http://vbox7.com/play:c4697c38&al=0&vid=2502555

 

* * *

Свободата, Санчо, е евтина проститутка.
      Подарява любов срещу две кила сирене.
      Според Коелю щастието е 11 минути,
      според Айнщайн всичко е относително.

И Доброто трябва да вдига юмруци,
      инак в тая държава става опасно!
      Пише ли някъде в родната конституция,
      че народа ни има право на щастие?

Имаш право на съд без присъда,
      имаш право на хляб и домати...
      Ала нямаш право на цветни сънища.
      Нямаш право дори да мечтаеш!

Свободата, Санчо, е евтина проститутка!
      Подарява любов срещу две кила "Витоша".
      Докога тоя народ ще живее под турско?
      Пейо Яворов плаче в полите на "Витошка".

Ивайло Диманов

 

Докато пиша тези редове, си мисля за това, че успях да ви разкажа само за част от случилото. Че успях да споделя само част от усещанията си. И че пропускам много хора. Всъщност, всички, за които не ви разказах - Андро Стубел, Бойко Георгиев (който ни припомни стиховете на Димчо Дебелянов, писани преди почти сто години „Криза у нас"), Вичо Балабанов,  Светослав Георгиев, Атанас Стоянов, Красимир Йорданов, група "Антаноба" на барда Явор Рилов, Жанета Иванова. А трябваше. Защото, независимо кой и до колко е успял да докосне точно мен със звука и думите си, тези Фестивали нямаше да са съзвучие от топлина и хармония от чувства, ако не участваха точно тези, които бяха и са там. В края на това, което пиша, ми се иска да кажа „Благодаря!" на всички, които бяха на тази сцена. И ме дариха с палитра от чувства, звук, Слово, топлина, светлина. И ме върнаха към моята истинска същност. Към нашата истинска и често забравяна същност - на човешко същество, което не само може, но и трябва да обича, което не само може, но и е обречено да мисли, което не само може, но и е дарено с емоционалност. И със слух, и със зрение, и с потребност да бъде част от голямото, да сподели и да бъде споделено.

Благодаря ви, всички вие, които въпреки всичко сте заедно, макар и често разделени. Но разделението и различията не ви пречат да се явите на една и съща сцена, да пеете заедно и да споделяте душите си.

„Нека бъде Светлина!"

Прочетена от 1998

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Лицата на насилието
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси