Зима е. Януарска вечер. Софийското задръстване - нещо обичайно. Тролеят се влачи точно колкото да поговоря по телефона с двете си дъщери, с баща им и да напиша един дълъг есемес. И после кажете, че Люлин не било град край София.
За втори път през този месец Културен център Люлин е домакин на Литературния салон. Там искам да бъда. Защото някак неусетно сравнявам няколкото си посещения през миналата и по-миналата година и това от по-миналата седмица. Предишните салони - подредена зала като за конференции, отпред маса с цветя и елегантен водещ. На последната - кръгче (по-скоро елипса), любимата ми фигура, а посетителите насядали и с чаша вино в ръка споделят удоволствието от картините на художници и стиховете на поети. Това очаквам и за това отивам.
Нахълтвам, естествено закъсняла, та 18.00 е твърде ранен час. (Да отбележа, че не бях последната.) Почти прекъсвам с тупуркането си една рецитираща дама. Вероятно носът ми е изглеждал замръзнал, защото Краси Маджаров ме кани да изрецитирам нещо стоплящо и аз смело хвърлям кожуха и започвам с един летен пейзаж.
След това Димитър Милов небрежно хванал цигарата в ръка се връща към ролята си на водещ, или в такава интимна вечер е по-добре да го нарека „тамада". Вечерта продължава с още стихове, с музика, с разговори. Приятно е да чуеш новите неща на пишещите хора. Приятно е да се замислиш за красотата на словото. А най-хубавото е, че в замръзналата зимна вечер, в хладната зала на културния център човек намира малко топлинка в поглед, в дума, в стих...
Малък Сечко чука на вратата. Може да е мразовито, но в две вторнишки вечери ще намерите от тази топлинка, почти на края на града. Опитайте.
Прочетена от 1941