Избрана българска поезия


Борис Христов

Иван Богданов | 2019-08-14


САМОТНИЯТ ЧОВЕК 

 

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.

Дори когато е висок, самотният човек е малък.

 

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,

остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

 

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива

да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

 

Докато другите крещят или говорят за изкуство,

самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

 

Но ако пише стихове, той непременно ще остави

една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

 

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен

животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

 

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,

той може пепел да яде, но няма да се моли.

 

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -

за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

 

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,

самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

 

В едната си ръка той носи книга за душата болна,

а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

 

 

СВАТБАТА НА МАМА

 

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -

потъна баща ми в тревите зелени.

Вече двайсет години аз го очаквам

и от двайсет години мама се жени.

 

Самотни и тъжни дохождат мъжете -

причесани меко, с походки красиви.

Говорят, сами си предлагат ръцете.

А тя и не иска да знае. Щастлива

 

излиза навън и се рови из двора,

ходи донякъде - с мляко се връща,

сяда на прага, с тишината говори...

Откакто я помня, все си е същата.

 

Но някой ден ще пристигне жениха

и ще приседнеме в стаята трима.

Тихо ще вият кларнетите, тихо

ще бъде в душите ни - ще мълчиме.

 

Трохите той ще реди, тя ще го гледа.

Най-после ще заговорят за здравето.

Ще оживее нашата къщица бедна,

ще си тръгна тогава - ще ги оставя.

 

Ще поплаче на прага моята майка

и ще си легне бавно в нощта

до кроткото рамо на непознатия

и до сърцето на мъртвия ми баща.

 

ЖЕНАТА МАРИЯ

 

С диви круши и резенче хляб във торбата

тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала

и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената

на всички мъже и на мъртвите даже."

 

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -

аз припаднах до двете й връхчета тънки...

И притиснати в тъмното като дини пращяхме,

докато не напука гърба си старото слънце.

 

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича

от окото на чайника топлото мляко -

както в праха на игрите се губи детето и тича,

така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

 

С диви круши и резенче хляб във торбата

тя сега е при друг и навярно се готви да каже:

"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената

на всички мъже и на мъртвите даже..."

 

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга

на някой човечец ревнив и със злато назъбен.

Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,

окован със токи, с вратовръзки увързан.

 

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне

обувките прашни - за смъртта ще се стяга.

После ще литне към облака подир ятото гъски,

без да помаха дори на човека, останал на прага.

 

С диви круши и резенче хляб във торбата

тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:

"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената

на всички мъже и на мъртвите даже."

 

Христова възраст

 

Аз не познавам друг човек направен

така набързо - с толкова конци окърпен.

Дете на ангели, откърмено от дявол,

аз не познавам друг човек така объркан.

 

Тъй както котката, подушила гнездото,

безшумно по корем нагоре се изнизва,

аз изкачих дървото на живота -

видях, че няма нищо на върха, и слизам.

 

И ето ме сега - дивак учуден

от славата на своите дрънкулки,

не знам какви обувки трябва да обуя

и на коя врата в мъглата да почукам.

 

Дълбоко някъде в костта ми се укрива

желанието да опитам на богатия блюдата.

Но се срамувам от човека, който стрива

опечената чушка и се готви да обядва.

 

Обелих аз от себе си жената

като кора - с отсъствието да ми свети.

Да бъда квачката грижовна за децата

на моя брат - за тия две петлета.

 

Единственото днес, което ми остава,

е да събличам болната душа от думи,

тъй както срамежливо панталона разкопчава

младежа, който е дошъл на плаж с костюма.

 

Но стиховете са отпадъците на живота -

какво ли ще ви кажат със беззъбите си устни.

А моя милост е слугата неподстриган, който

помита пода в храма на изкуството.

 

Вечерен тромпет

 

Върти ни живота под жаркото слънце

                        и трием нозе от горещия камък...

Но щом вечерта от небето се спусне,

                        ще взема тромпета и ще седна на прага.

 

Стига край тия стени съм се лутал

                        като звън на пробита камбана.

Трябва да свиря, трябва да срутя

                        тишината - само викът да остане.

 

Искам да гръмне горещия вятър

                        и докрай да отвори вратите.

Искам да тръгне отново земята

                        след кръстоносния марш на щурците.

 

Искам бодливата тел пред дома ви

                        с моята песен да скъсам.

Искам съседа, който се прави

                        на глух, да възвърне слуха си.

 

Искам да върже своите пръсти

                        крадецът, сърце да си купи пазача.

Искам да капна от моите сълзи

                        в окото, което ръждясва.

 

Искам отново при нас да се върне

                        панаирът - прахта да издуха.

Искам от смях да умре и от гъдел

                        този, който умира от скука.

 

Искам над мъртвите като на стража

                        до сутринта да стоиме.

Искам на всички заспали да кажа,

                        че има време да се наспиме...

 

Трябва да свиря в глухата вечер,

                        докато не дочуя към мене да иде

гласът на хиляда тромпета далечни.

                        Или на някой архангел невидим.

 

Къпане на самодива

 

Жена премина под дървото

и на брега захвърли тежката си дреха.

Засветиха гърдите остри

от жълтата библейска жега.

 

Като върба изви горещото си тяло

и подир миг изчезнаха в реката

косите й от троскот и омара,

нозете й от злато.

 

На пръсти в пясъка нагазих

и разтреперан спрях в къпините.

Почаках... Ала тя не се показа.

Дали не се укри завинаги!

 

"Несправедливо е, животе мой - извиках -

да ми отнемаш хубавите мигове.

Ще я погледам само - без да види никой.

Върни ми я. Несправедливо е..."

 

Поисках още да извикам

и към реката, дето всичко меле.

Но моят вик едва достигна

до края на слънчасалото село.

 

Изтичах към брега и на тревата

намерих гребена й - кост от мрена.

А там, където дрехите лежаха

въздишаше едно листо червено.

 

Тъга

 

Къде да отидем, къде да се скрием

в тоя град, в тая лятна чакалня.

Птица във въздуха не смее да мине,

с камък да драснеш - ще се запали.

 

Бавно вървят часовете следобедни,

сякаш някой се учи да свири

и се разбиват във сините кораби

на гърдите ни татуирани.

 

Двама по двама под горещата шапка

на слънцето цял ден се скитаме,

с вечното наше тъжно очакване

на провинциални мислители.

 

Реката пресъхва, а ние на моста

стърчим в тишината запалена.

И спориме дълго, и философстваме

за морската флора и фауна.

 

 

Борис Христов - роден на 14.08.1945 г.

Автор е на книгите със стихове „Вечерен тромпет“ (1977, 79) и „Честен кръст“ (1982), на романа „Бащата на яйцето“ (1987) и на повестите „Сляпото куче“, „Долината на обувките“ и „Смъртни петна“ (1990); на книгите с тристишия „Думи и графити“ (1987), „Думи върху други думи“ (1994), „Черни букви върху черен лист“ (1997); на митографиите „Каменна книга“ (2006), „Книга на мълчанието“ (2008), „Книга от заглавия“ (2008), на „Спомени за хора, камъни и риби“ и „Стълп от прах. Избрано“ (2015).[1]

 

Съставител е на антологиите „Българска лирика“, „Българска народна лирика“ (1994), „Български разкази“, „Народни устни писмена“ (1995), „От изгрев солнце до заник“ (1997) и на смятания за мистификация през XIX век епос на българо-мохамеданите от Западните Родопи, „Веда Словена“ (1997).

 

Негови творби се изучават в часовете по литература на 12. клас в българските училища.

 


2019-08-14 | Прочетена: 1305