Нови български книги


"Селска идилия" - Рая Вид

Иван Богданов | 2019-09-12


Селска идилия

Радка Видьова /Рая Вид/

ISBN 978-619-154-352-6

Нещо забравено и почти заличено…

Земя плодородна, богата, раждаща всичко… Едно село… Някога китно, красиво и голямо в детските очи… Имаше живот в него, имаше!... Огънят в печките топлеше душата. Пъстри носии радваха очите. Песни стигаха небето. Народни танци се виеха на мегдана. Агнета блееха в ливадите. Аромат на билки и цветя се носеше из въздуха. Жито се лееше в хамбарите. Детска глъчка пълнеше сърцата.
Сега ли?... Нещо забравено и почти заличено от лицето на земята витае наоколо… Там земята пустее... Пресъхва реката. Дворове буренясват. Къщите са полуразрушени или изпепелени. Петли не кукуригат вече. Птици не пеят. Само тук-там, един-два пъти в седмицата, по прашните улици кретат баби и дядовци. Тръгнали са към селската чешма, да се огледат във водата ѝ, да се преброят и проклинат съдбата си. Дори камбана няма, за да им покаже пътя към последния им дом. Жалка картинка!... Само спомените все още се блъскат някъде и напомнят какво ли не.
Дали ще има някой да ги съхрани и разкаже какво е било… Едва ли!... А може би стари вещици и забравени орисници ще върнат надеждите по тия места… Кой знае?... Вярващите отдавна не постят, а останалите – на чужди богове се кланят…

 

Никога не съм крила произхода си, дори се гордея с него. Нямаше начин да избягам от него, а и той ме преследваше навсякъде. Бях селянка и го пишеше във всякакви документи – и в кръщелното ми свидетелство, и в паспорта ми, и в досието ми, и в биографията ми… На всичкото отгоре ми беше лепнат като етикет в градските училища и заради него търпях и обиди, и подигравки, а самочувствието ми беше сринато. Затова се свивах на последния чин и мечтаех ли, мечтаех… Е, минало бешело! Научих се да пиша и вирнах глава… Може да съм родена в село, но моите родители ме възпитаха добре, научиха ме както на труд, така и на уважение към другите, дадоха ми и образование. Израснах с приказките и тракийските песни на мама и баба, а те умееха и да разказват, и да пеят добре. Правеха го до последния си дъх, а и не се спряха да се грижат за двора и къщата. Да не говоря какви пъстри черги, килими и губери тъчаха, какви бродерии и шевици правеха! Ами баниците и юфките, които точеха! Не се научих на това, не го умея и сега, че за него се иска и талант, и ръка… Не мога да копая, нито да кося трева, че рано излязох от село, но в душата си нося селското и всичко, което ме свързва с него. От мама, освен приказките, съм запомнила няколко случки, станали с хората от моя край. Звучаха като анекдоти, но тя разправяше, че истина били и се разнасяли от уста на уста… 

 

Първа случка: Пена и кръстницата

На село кръстницата била на почит. Всеки празник хората нея почитали и първо на нея носели козунак и шарени яйца по Великден, прошка първо от нея искали, на сватби и кръщенета я отрупвали с подаръци и дори като я видели, спирали се и път правели. Освен това, което кажела, трябвало да се изпълни. Е, не била една за селото, а всеки си имал своя. Човек без кръстница не можел да живее… 

Малка била Пена, но красива. Родителите ѝ били добри и работни хора, а родата им голяма. Събрали се веднъж всички заедно и майката забъркала в една голяма тенджера яйца, брашно, вода и малко сода за хляб, за да ги гости с катми. Запалила огън в огнището, сложила пиростията (железен триножник), а върху нея един сач и започнала. Маже пръстената тава с мазнина, слага чаша от сместа, разстила, после обръща и маже с масло, а като се изпече, поръсва със сол и пак маже с масло. Яде народът и пръстите си облизва… Уф! И на мен чак устата ми със слюнка се напълни, като си спомня. По-вкусни от днешните палачинки бяха пустите му катми! Заради тях и от училище съм бягала, като знаех,че баба ще ги пече… Ама думата ми не беше за тях, а за нещо друго… 

Та, тенджерата голяма и докато свърши сместа, отгоре засъхнала. Изморила се Пенината майка на огъня да се пече, пуснала дървената лъжица, черпака и чиниите вътре и ги заляла с вода, та да може по-лесно после да почисти всичко. По онова време вода имало или на кладенеца, която вадели на ръка с кофи и въже, или на селската чешма, която носели с кобилица и бакъри…

— Добре, че я нямаше кръстница!... Сега някой трябва да измие тенджерата – рекла майката, въздъхнала и полегнала на леглото, да си почине малко. 

Пена чула-недочула, разбрала-не разбрала, веднага изтичала у кръстницата и изръсила: 

— Кръстнице, пък мама каза да дойдеш и да измиеш тенджерата… 

И жената отишла, какво да прави, извикали са я да помага. Потънала в земята от срам майката на Пена, а после всички се смели дълго време… 

Та, ние, вкъщи все се шегувахме с това, когато почнем да правим катми или палачинки….

 

Втора случка: Картофи

Сложил Добри да вари картофи в едно котле на синджира в огнището и зачакал да омекнат. Тъкмо ги свалил и в двора му дошъл кръстникът. Обичаят бил такъв, че има-няма, стопанинът трябва да сложи нещо на масата и да нахрани гостенина, независимо по какъв повод идва. Извадил Добри картофите и рекъл: 

— Яж, кръстник, яж! Те бяха за прасето, ама щом си дошъл… 

Хапнал си човекът, що да стори, на кумец не се отказва, нищо че животното гладно останало…

 

Трета случка: Гатанки

Някъде надвечер било. Срещнали се две жени от село и се заприказвали. От дума на дума, се стигнало до това какво са яли през деня. Едната казала: 

— Сутринта направих на сач плеснато, на решето дупнато, с масло намазано. Ядох, ядох, та чак пръстите си облизах. 

— То, и аз пръсти близах – отвърнала другата. – Изпържих за обяд, хапни го, плювни го, та цял час с него се борих… 

Дълго се чудех какво са яли тия нашенки, докато мама не се засмя и не ми каза:– Първата яла катми. Като се печат на пръстен сач, стават по-вкусни и имат дребни дупчици. Втората жена си хапнала риба – шаран (те нали много кости имат, та затуй така казала)…

Засмях се и аз на селското остроумие и все се сещам за тия гатанки, когато на трапезата ми има катми или риба… 

 

Четвърта случка: Райка и Иван

Тия двамата били комшии, ама нещо недочували и с двете уши, та се налагало често да викат, за да се разберат. 

Един ден Райка била в градината. Минал Иван и поздравил: 

— Добър ден, Райке! 

— А, боб бера, Иване, боб – отвърнала тя. 

— Какво правиш там, Райке? 

— Ами, има дребен, има едър… 

— Ти, боб ли си сяла, ма Райке? 

— Ще ми стигне, Иване, за цяла зима… 

— Уф!... Тия твои уши са толкоз глухи!... – ядосал се мъжът, че нищо не разбира и теглил една цветуща псувня, а жената отвърнала: 

— Ааа, ще има и за тебе, Иване, ще има! Ти само не се притеснявай!...

Такива ми ти работи разправяше моята майка. О, щях да забравя. Отдавна по нашия край се сее един бял боб с черно коремче. Хората го наричат Райкин боб, а името му дошло точно от тая случка с Райка и Иван…

 

Беше ми омръзнало по всички празници да съм на село и всяко лято да стоя по един месец там. Веднъж, за да ми олекне, написах ето този стих със заглавие „На село“

Каква идилия! 

Мухи, комари, мишки, 

а сред тях – и аз… 

Стари, престарели 

приказки във книжки и… аз. 

Овце, кози, котки,

кокошки, пуйки и… аз. 

Тенджери, тигани, 

градини, бостани и… аз 

Царевица, боб, чушки,

картофи, домати и… аз. 

Реплики, недомлъвки, 

строфи и… отново аз… 

Иде ми да вия. Пуста скука!

Ни вест, ни гост… 

Омръзна ми да бъда тука!

 

Сега няма къде да ида, но искам да Ви разкажа едни други историйки, които ставаха или не ставаха в моето село. Къде се намира то ли? В Ямболска област, някъде между двата големи баира на планината Бакаджика, и се нарича Люлин, че преди години там много люляк имало, а и на люлка приличало, сгушено между хълмовете… Създали са го моите прадеди – овчари, след като подгонени от турците, намерили тучни треви за стадата си… Изсекли дърветата, направили си колиби… Ени махле /Една махала/ са го кръстили тогава, а после при тях отишли и приятели, и роднини… Построили хубави къщи – къде на един, къде на два етажа и дворове заградили, големи от по три до десет декара… Жените пък раждали по десетина деца, та работна ръка да има… Помня и равното поле, и горите с дрян, лешници, жълъди и диви круши… Пила съм вода от бистрите извори, от многото чешми по къра, от капливите кайнаци… Търкаляла съм се в прясно окосената трева и съм слушала песента на щурците… Бягала съм из стърнищата, гонела съм пъстри пеперуди… Катерила съм се по дърветата… Захласвала съм се по птичите песни… Къпала съм се в реката, ловяла съм риба в двата язовира… Брояла съм вечер милиони звезди, ниско паднали над селото… Гледала съм огромни луни и съм прескачала големи огньове… Такива неща не се забравят!... Чудила съм се на затворените стари мини с олово, уран и злато… Не разбирах само управниците. Не бяха разрешили заради спокойствието си да мине оттам първата железопътна линия, свързваща Русе и Истанбул… Не разбирах и защо не идваха археолози, за да търсят старото тракийско селище, чиито порти се пазели от два каменни бика, а са разрешили на иманярите да ги изпочупят и намерят скритите съкровища… Не изследваха нито Чи/у/ловота дупка, приличаща на наблюдателница, нито Дългите гробища, които бяха перпендикулярни на християнските… А първите заселници откривали стари съдове, като орели земите си… Не разбирах защо не оставиха Еркесията (каменната граница с Византия), а изнесоха и продадоха останките като строителен материал… Възмутих се и когато разтуриха стопанството и продадоха за жълти стотинки и кравите, и овцете, и конете, и машините, и сградите. Толкова труд, хвърлян на вятъра от мъже и жени, за да могат шепа готованковци да си напълнят после джобовете.… Селото бавно си отиваше… Гробището растеше… Избледняха и имената върху плочите на загиналите мъже във войните, нищо че се намираха в двора на църквата. Всъщност и нея вече отдавна я нямаше – срути се, заради откраднатото – икони, иконостаси, златни чаши, полилеи, камбани, сякаш и Господ се предаде… Само спомените оставаха, но с хората, ще си отидат и те… 

Историята и природата са неповторими! Хората, животните и птиците също! Исках, а не намирах думи да опиша всичко… Красотата трябва да се усети не само с очите, но и с душата… Радости и скърби, преплетени в едно, а може и още нещо, което докосва човек, събужда го, кара го да плаче, да се смее, да мисли… 

Приятно четене! 



2019-09-12 | Прочетена: 148