Васил Даскалов - Нужда от баща

Васил Даскалов


— Защо го казваш? Да ме жегнеш? Да зная, че имам нещо свое някъде, но всъщност нямам право да го имам. 

— Не съм искала да те наранявам. Исках го само за себе си.

— Използвала си ме като донор. Само че донорите не разбират за децата си. Как си го представяш? Ти живееш в Пловдив, моята работа е по морето. Ще го играем като разделени родители? Доста своенравно и необмислено от твоя страна. Ами жена ми? 

— Ти си женен? 

— Не, но може да съм във връзка. Не помисли ли, че дори и без да ме желаеш, може да объркаш личния ми живот?

— Детето е най-важното. То има нужда. 

— То има нужда, защото ти си го лишила навремето. 

— Не можех да търпя мъже до себе си. А тогава нямах пари за инвитро. 

— Не се ли замисли как ще го ощетиш? То не е просто нужда, а недъг. До живот. 

— Затова съм тук. 

— Не ме разбирай погрешно. Не мразя нито теб, нито детето ти. 

— Нашето дете. 

— Виждаш ли, трябва да се освестя. Да ми се намести в главата. За тебе е лесно да кажеш „нашето“, знаела си още преди да се случи. Но при мен е като изтрита памет – той посочи с показалец слепоочието си. – Тук няма нищо. Нищичко. Нали знаеш, че тези години, случки, емоции, първите години със сина, това няма да ми се върне. Изживяла си го сама. Ощетила си ни и двамата. И не мисля, че едно голямо уиски ще ми стигне да го преглътна. Там е работата, за тебе е било лесно да се убедиш, че създаваш дете, дошло ти е отвътре, от женска злоба и инат, от майчинския егоизъм. Обаче не очаквай да се нагодя толкова лесно. Какво ще му обясниш, как ще ме представиш? Да не ме изкараш сега безхаберния баща, който го е изоставил? 

— Не, не съм му говорила много. Всъщност той не знае, че ще те срещне тук, не съм го подготвяла. Не бях сигурна дали ще се съгласиш.  

 

Тя изглеждаше по-различно, като че ли едва сега можеше да установи известна дълбочина и изразност в чертите ѝ. Главата ѝ стоеше по-заострена, изпита, щастливо уморена от грижите по детето. Майчинството ѝ бе придало особена живина, което граничеше с глупава  самоувереност. В думите, в темпото на гласа ѝ отекваха по-скоро изконната молба и мирът, не се чуваше заплаха нито присъда. 

Стори ѝ се мъж, трайно, демонстративно погълнат от бизнеса. Бе преуспял, от обикновено момче за почистване на шезлонги и сервиране на плажни питиета се бе издигнал до съдържател на няколко обекта. Може би затова тя гледаше скептично на срещата си с него, видя ѝ се твърде делови човек. Той обмисляше случая през правилата на работата, като на опасна подривна сделка, опитваше се да прецени колко ще спечели душата му и какво ще инвестира в замяна. И ако се касаеше само за издръжка, решението щеше да бъде лесно, но тя го заставяше да чувства, караше го да изпита пориви, от които всячески бе бягал, за да не му се размъти главата, за да остане трезв и да развие малката си плажна концесия... За целеустремен мъжага като него бащинството щеше да дойде, когато той самият пожелае, с жената, която пожелае да оволеви като майка на сина си. Непочтената измама не му даваше мира, правеше го слаб пред мъжемразката. Тя бе иззела вездесъщите функции на главата на семейството, решителната съзнателност за създаване на плода... Но най-поразителното в завръщането ѝ бе празнотата в намеренията. Носеше му парчетата счупена бъклица,  очакваше той да ги залепи криво-ляво, за да отнесе пробития, негоден съд обратно в осакатения си женски вилает. Стремежът ѝ към независимост и самотно утвърждаване, които въпреки провала, настояваха за известен ремонт на чувствата, предизвикваха у бащата стипчив вкус на разруха. Най-силно го плашеше тъкмо тази позиция, безпътицата, наивното слепване на пропуснатото, като на детска игра, по детски необмислено и коварно. Наужким. Другият фактор, който го смущаваше, бе поразителната прилика. Когато тя му показа снимката, мъжът видя себе си в един друг, по-стар кадър, който надничаше от кухненския бюфет на майка му в Созопол. Видя себе си горе-долу на същата възраст. Опасяваше се, че един ден следващият му, бъдещ син, няма да прилича толкова поразително на него, колкото този от снимката. 

– Добре, елате утре по същото време. Ще ви почерпим нещо – трепереше, губеше думите си, сякаш бе овдовял наскоро и го сватосваха за друга, така му бе неудобно и безмълвно. – Ще... ще се запознаем.

 

Майката до последно не каза пряко на детето. Изчакваше, нямаше пълно доверие. И откровено дори не ѝ се искаше да прибягва до това запознанство. Тя изневеряваше на убежденията, че може да се справи без мъжка подкрепа. Въпреки явното поражение неуспехът на женския егоизъм я правеше още по-недоверчива, вече липсваха озлоблението и погнусата, но нуждата на детето от бащино присъствие ѝ причиняваше повече апатия, отколкото вяра в компромисното щастие и бегъл ентусиазъм. Все едно той бе починал. И нищо, никой не можеше да слепи обратно парчетата. 

 

Сутринта тя и детето закусиха, погледаха рибарите, които спускаха лодка по дървените релси, а сетне оправяха тарана навътре във водите. След изгрева слънцето бе осветило щедро залива, като оставяше широка топла диря по брега. Напичаше. Семействата пъплеха на групи към малкия плаж, майки и татковци с деца, баби с внуци, млади мъже, държащи за ръка или качили на конче синовете си. Тя наблюдаваше върволицата на семейната благодат от високото на терасата и сякаш за пръв път почувства страх за детето си, да не остане разочаровано, да не продължи да живее без баща. И ако хладнокръвието винаги ѝ стигаше да се покаже самоуверена пред семействата с двама родители, тук, на ръба на полуострова, решителната близост до моралното решение на трудностите я правеше все поуязвима. Тя може би за пръв път съзна, че не бива да разполага сама със съдбата на детето и прозрението залегна в основата на тревогата ѝ, да не би срещата да го наскърби. Влязоха в двора на църквата, минаха под сянката на албицията с ефирни бледорозови цветове, наресани нежно като с гребен, после покрай белите рози, напомнящи снимка от луксозна телеграма, накрая кичестите зокуми в преливащи тоналности от розови, кремави и жълтеникави пастели. Седнаха на пейката с гледка към западния залив, крайбрежната се извиваше в проблясък под формата на полукапла, а над нея се в далечината се редеше градът. Царево. Тази кротка разходка на уединение и пречистване край гробовете на духовните люде, между големия чер кръст на носа и праволинейната постройка на църквата, между тихи и буйни води, трябваше да ѝ даде куража и настройката да му говори, но тя виждаше в пейзажа изгубената, бинарна споделеност, смути се повече и угризенията осуетиха думите. 

— Къде отиваме сега, мамо? Няма ли да ходим на плаж? – запита детето, като се връщаха по павираната алея на църквата. 

— Ще видим един човек. Един интересен човек. Той работи в ресторанта на плажа. Стар, добър приятел. Вчера го срещнах. Ще се радвам и ти да се запознаеш с него. — Ами добре. Но после нали ще вляза в морето? 

Не искам да пропускам. 

— Разбира се – тя го погали по косата и сви угрижено устни. 

 

Стигнаха ресторанта, тук-таме се виждаха клиенти по шатрите и масите, часът за обед още не бе дошъл, още се разнасяха коктейли и фрапета. По плажа сервираше момче, което приличаше на нейния избраник от миналото. Тя си даде сметка как преживява всичко наново, видя се безразсъдна, лекомислена. Можеше ли да овладее слабостта си, особено ако бащата на детето ѝ се бе измъкнал? Не го виждаше. Заведението изглеждаше различно. Вчера той покриваше всички зони, ходеше, приказваше с клиентите, наглеждаше персонала... Бе лесно разпознаваем. Но тази сутрин тя не го виждаше. Дали наистина не се бе скатал малодушно, вместо да я предупреди? Че са му в тежест. Тя каза на сина си да изчака пред плажния вход и попита за управителя. 

— О, няма да го намерите тук. Взе си почивен ден – обясни един от сервитьорите. – Нещо спешно ли е? Нямате ли телефона му? 

— Аз... Не – тя обгоря отвътре, премигна влажно. – Не, оставете, ще мина... ще мина друг път. 

Мислеше само как ще се върне при детето, как трябва да не се издаде. Погледът ѝ ринеше пясъка, тя още преглъщаше. За миг ѝ причерня. Разпозна крачката му в тъмносините джапанки, но не видя човека до него. 

— Мамо, това май е приятелят, за когото ми каза. Той знае името ти. Както и моето. Милен, нали това е старият ти приятел? 

— Ти... ти дойде? – тя почти захлипа, не можа да се удържи. – Казаха ми, че не си... Че не си на работа. 

Мъжът бе сложил свежи карнавални дрехи – риза на розови и жълти кактуси и тревнозелени бермуди. 

— Хайде, ще ви разведа малко по плажовете. Малкият каза, че му се ходи на плаж, не искал да си пропусне деня. Скучна работа са ресторантите, нали така? 

— Да, нека отидем на някой голям плаж, Нестинарка или Ахтопол! Тука е само камънаци – възкликна малкият Кристиян.

Качиха се в джипа. Синът им сияеше, развълнуван от необикновената среща, от присъствието на възможния, подсъзнателно почувстван баща. Милен изписа мека, радушна усмивка, затиснала начумереното его. 

Бе неприсъщо великодушен. Кръвта вода не ставаше.  

 

Сборник „Рисунки“ 2020г, издателство „Буквите“ 

Нека ви докосна, както тази история докосна мен. 

Ще ви докосна само с няколко реда, в резюмето на първия разказ.

Възрастна жена продава рисунките си на пазара. Тя е на 92 г.

Купувам рисунка, прибирам се, ала нещо ме гложди. Какво още  мога да сторя за нея?  Била е учителка, учила майките и бащите ни. 

Писах за нея, помолихме хората, който може, да отиде и да си купи рисунка. 

На другия ден се затичах към пазара. Нямах търпение да я видя. Не познах мястото. Нещо там бе много различно. 

Разкази по действителни случаи. 

Плаках, докато ги пишех или плаках, докато ги четях. 

Съпреживени. Емоционално и нравствено себе си. 

За майките, за достойнството на възрастните,за онези, които сме изгубили, за Коледа и връзката с децата. 

Имаме нужда нещо, някой да ни докосне.

Васил Ю Даскалов е завършил френска филология. Семейната сага "Мария на сутринта" 2018 г и дилогията "Лагер на смъртта" 2019 г - 2020 г носят емоционален обществен щрих. Сборникът "Рисунки" идва да завърши един творчески етап като адаптира реални разкази и спомени в търсене на човешките ценности и добрини. 


Книгата може да бъде закупена оттук -  https://www.knigite.bg/book_new.php?pid=553



2021-02-05 | Прочетена: 152