Обещах на един човек да напиша нещо конкретно този път. Поръчението беше за колонка „без алабализми и философия“. Да де, но не ми се получи да се оплаквам от дупките по улиците и скока на цените. (Честна дума, опитах!) Ей го на – всеки втори го прави успешно – та реших, че има достатъчно конкретни неща изписани, а аз явно попадам в групата „всеки първи“ и мога пак да говоря за моето си.
Тази седмица „моето си“ е провокирано от поизфирясалата еуфория след Св. Валентин. Вълнението покрай „Обичай ме“ и „Купи ми“ е минало, и е време да се замислим за нещата, които можем да направим сами за себе си. Ето какво, скъпи читателю, можеш да пробваш още днес.
Искрено и от сърце. Безусловно. Така, както малките деца го правят. Не си обещавай, че ще се заобичаш „когато“ и „ако“.
Приеми, че не си безгрешен. Не се обвинявай до безкрайност за минали грешки и се съсредоточи върху това да си по-добър днес.
Животът не е състезание. Освен ако не се постараеш да го направиш. Отговаряш единствено пред онзи горе, никой тук не е в правото си да определя стойността ти.
Подари си цветя, гледай филм, купи си нови дрехи. А последните ги носи, защото понякога специалните случаи не идват. Единственото време, с което разполагаш, е днес.
Как е, харесва ли ти? Ако отговорът е положителен, зарежи моментално поредната доза интернет мъдрост и се наслади на живота си. Осъзнаеш ли, че си някъде, където не се чувстваш добре, излез. Върви бавно, за да не всяваш паника. И не се връщай.
Прочетена от 821
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата