Гайтани вежди, снага топола

Здравейте, драги ми читателе. Днеска че ви пишем за прошката. Я съм ви думАла, че много обичам да си философствам – кога наум, кога на лист ратия. И много се чудИ днеска кво да ви речем, оти ситуациата е една напъната…. И реших че че говорим за прошката.

Важна ли е таа прошка и требва ли да прощаваме? Е, я съм у неква такава ситуациа. Се си мислим за това прощаване. Що понекога ората са едни слепи и видат само себе, па, земат и напраат пакост другиму и айде „чадо прости ми”.

Е, оно се не прощава толко лесно. Това е дълъг вътрешен процес, у кой човек даже си приказва самичък, докато земе решение кво да прай с обидата – да прощава или да не прощава. Ама оно и това не е баш така, що се не знае моеш ли вобще да простиш. Оно не секой го може това.

Най си е убаво да не закачаш другиа човек и да го обиждаш, оти ти не знааш кво става у неговата глава. Що си мислиш, че точно си ти винаги прав? Она истината е една, ама дали твоата дума е истина? Но това обикновено нема значение за ората с тесни обуща. Они не моот да улезнат у обущата на другиа и се си мислат, че они са най-прави. И даже са способни да обиждат. И те, една такава обида мое да отдели от тебе добър другар, и да го накара да те изфърли от живота си.

И че ме питаш, читателю, дека съга е прошката. Ами, она е тука, между тиа двама човека, кои не са могли да се разбЕрат. Тоа, кой е по-умен, он си е замълчал, ама обидата она си отива у душата и си седне благо там, па, си човърка унутре. Он се прибере дома си и рече да мисли за ситуациата. Ако е човек, кой може да прощава, тоа процес веднъга че се задейства у сръцето и мозъка му и он че си знае, що неговия другар не мое да види по-далеко от нОса си и затова немое и да го разбере. Па, че си легне спокоен. Те, така се прощава кога можеш и кога разбираш, че секи дръжи у ньега си ньеговата правда и нема никаквото право да ти я налага, а още повече да те обижда. С тиа мисли ти прощаваш на себе си. Кога успееш да простиш на себе си, то тогава прошка че дадеш и на другиа. Ама, дали че ти бъде па другар, това е друга тема. Требват ли ти такива ора, кои си мислат, че они знаат най-добре?

Обаче, ако не моеш да разбЕреш твоа приател що те обижда и почнеш да се питаш ранен що така се получава. Те, тогава прошката иде много трудно, що она не мое да си намери мЕсто от толко много мисли, понекога и сЪлзи. Тогава требва и време да мине, да се изтекат ред мисли. Па, мое и никога да намериш прошка за тоа човек.

Требва ли ни таа прошка, особено ако сме решили да не приказваме вече с тоа дето ни обижда? Важна ли е? Е, ка да не е важна. Ако не успееш да простиш, таа обида се загньездва у тебе и те глозка като кучка кокал, що е голем и не мое да го глътне. И мине-замине време, па ти се сетиш с лошо за тоа човек. Затова, ора, прощавайте, да ви не човръка унутре у душата и да си носите чръни мисли, що тиа лоше мисли че ви донесат други лоше такива, оти лошото привлича лошото. А доброто, оно си привлича добро. Затова дали времето че ви помогне, дали самички че се справите, нема никво значение. Направете го и простете, простете пръво на себе си, че сте дали некой да ви обиди. И кога успеете това, то автоматично че простите и на другиа. Но прошката е важна за вазе самите да сте у покой със себе си.

Това е от мене днеска. Бъдете у мир с душата си! СБогом и до другата събота.

 

Прочетена от 290

Биография
Казвам се Татяна Николова. Имам щастието да имам два родни града, на две реки – Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби……Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав.Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз.От малка обичам да рисувам. Първите по-сериозни опити направих едва след 35 – годишна възраст, когато се появиха и моите картини. Не спрях да реализирам мечтите от детството. Ах, как исках да пиша стихове! Ала римите не ми се получаваха….. Но……През лятото на 2020 година съвсем неочаквано за мен написах първото стихотворение. Как? Просто седях и мислех колко често децата искат да пораснат и пропускат много игри и щастливи детски моменти. Такава бях и аз. Исках да съм голяма. И детството мина покрай мен. Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя болката и желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша…. Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Започнах да публикувам в социалните мрежи и така се появиха моите читатели. Вече имам собствена група с мои стихове и последователи, които споделят, че с удоволствие четат поезията ми.А аз просто повярвах, че мога да дам живот на мечтите си и се получи……
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Лицата на насилието
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси