„Вниманието е най-рядката и най-чистата форма на щедрост.“ – Симон Вейл
Обвинявали ли са те, че си търсиш внимание? Всъщност, няма нищо срамно в това. Странно е, че когато излезеш от утробата на майка си, всички с нетърпение чакат да ревнеш с пълно гърло, за да заявиш съществуването си, а после се опитват да те научат да бъдеш тих, непретенциозен и незабележим. Всички инциденти, в които си бил потърпевшата страна, са се случили, защото някой не е отбелязал присъствието ти или не е проявил нужните грижи и внимание към теб. Най-ужасните и най-прекрасните неща, които някога ще направиш, ще имат за цел да те направят видим. И това е така, защото сред основните човешки нужди се нареждат необходимостта да бъдеш забелязан и чут. Евентуално, разбран и обичан. Валидирането на съществуването ти се случва чрез полученото внимание. Жив ли си, ако никой не е разбрал?
Вниманието си остава единствената мярка за важност. Разбира се, не говоря за обществен статус, а за начините да бъдеш откроен като специален в живота на определен човек или група от хора. Мислех си тези дни по въпроса как грандиозните изненади и скъпите подаръци могат да бъдат крайно неудовлетворителни. Събитието в твоя чест не струва, ако гостите говорят помежду си, а ти си оставен сам някъде в ъгъла. И луксозният подарък няма никаква стойност, ако не е избран според интересите и нуждите ти. От друга страна, нещо дребно, което си споменал в небрежен разговор, може да ти донесе неподправена радост. Не заради практическата стойност, а заради факта, че си бил слушан и чут. Щедрост е да те поздравят с любима песен, да ти припомнят обичан цитат, да те заведат на желано място, да ти кажат, че мислите ти имат значение и да получиш най-обикновен тефтер, в който да ги записваш. Проява на съобразителност и добро възпитание е да бъдеш третиран според пола си, възрастта си, националността и образованието си. Не е проява на внимание обаче.
Забелязват ли те? А ти слушаш ли и виждаш ли хората около себе си? Ако разговаряхме лице в лице, вече щях да знам отговорите.
Прочетена от 597
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата