Гайтани вежди, снага топола

Да бъдем или да не бъдем... себе си?

Валс Волокина

Поредица: "Послепис"

Здравей, скъпи читателю!

Как си днес? Навън е вече топло и лятото чука на вратата. Разхождам се навън с мечти в очите и с много, много вяра в бъдещето. Такава съм, все вярвам в нещо. Вслушвам се в хората и техните съвети, в техните истории и надежди. И така в един от тези слънчеви дни получих съвет - "Бъди себе си!". Тази фраза така ми се "загнезди" в съзнанието, че следващите дни постоянно мислех за това. В началото не разбирах защо, докато не ме връхлетя въпросът. Можем ли наистина да бъдем себе си - винаги, на всяко място и по всяко време?

"Бъди себе си!", толкова е лесно да се каже, но възможно ли е това наистина? Възможно ли е да бъдем себе си във всички ситуации, в които ни поставя животът? Дали може да се държим по един и същи начин с всички хора в обкръжението ни?

По природа съм усмихнат човек и винаги намирам съмишленици. Обичам да се смея, но често са ме подценяват именно заради усмивката. Сякаш усмивката е равносилна на несериозен човек. И да, определено обичам да върша работата си с усмивка. Върша я добре, запрятам ръкави и дерзая. И въпреки това ми се е случвало умишлено да скрия усмихнатото лице и да го заменя със сериозно такова. Дали се е приемало добре – да, дали ми е харесвало – определено не.

Да вземем пример от най - невинните, а именно децата. Те също се държат по различен начин, в зависимост от това с кого са и къде. Едни са при мама и татко, други в детската градина и съвсем различни при любимата леля. Дори и те, които са така невинни, разбират, че не във всяка ситуация могат да бъдат себе си.

Моя близка приятелка пък неведнъж ми е казвала, че гласът ми става по - тънък и писклив, когато говоря учтиво по телефона. В началото не вярвах, докато случайно не се чух на запис. А не вярвах, защото го правих абсолютно несъзнателно.

И все пак най – хубаво е да бъдеш себе си, но до колко може да си го позволим? А когато останем сами, дали и тогава се познаваме напълно и сме изцяло откровени. Всеки човек е една вселена.. и понякога част от нашите мисли и чувства остават скрити дори и за самите нас.

Послепис: А вие колко често успявате да бъдете себе си?

Прочетена от 444

Биография
Здравейте и от мен! Казвам се Кристина и съм потомка на вълшебни хора. Когато бях дете, моят дядо ми подари един малък жълт молив. На пръв поглед напълно невзрачен и съвсем обикновен. Но моят дядо ме беше учил, че понякога в живота най - малките неща, носят най - голямо щастие. Той ми каза, че този молив е вълшебен и може да изписва вълшебни текстове по белия лист. Мина време, бях забравила напълно за подаръка, докато един ден не го открих случайно. Не знам дали имаше нещо във въздуха. Дали имаше магия или моите вълшебни прародители призоваваха сърцето ми да се разлее по листа, но точно в този момент, аз започнах да пиша, с моя малък жълт молив подарък от дядо. След време ме номинираха в литературен конкурс за проза "Ники Русиновски". Номинацията ми позволи участие в книга и моето произведение "Ябълки", попи в листовете на Алманах Романтика. Когато взех книгата в ръцете си, вече знаех кое ме кара да бъда цяла. Реших да представям моите вълшебни приказки пред читателите под псевдонима Валс Волокина. Псевдонимът не е случаен. Точно с този псевдоним се представяше моят дядо и се подписваше под неговите стихове - Валс Волокин. Това всъщност са имената на дядо ми написани в обратен ред. Мисля, че по този начин ще имам късмет и този псевдоним ще ми даде кураж да продължа да създавам своите вълшебни истории. И е още един начин да почета паметта на дядо ми и да му благодаря за подаръците, които ми е дал - любящото сърце и умението да пиша! Благодаря Ви за вниманието!
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
През портите на времето
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси