Гайтани вежди, снага топола

Новият ми критерий за близост е „познава ме като спонсорирана реклама във Фейсбук“. Има едни такива списвачи на текстове, които уж се обръщат към всички, а ти вадят душата с памук, сякаш цял живот са проучвали слабите ти места. Съвсем като екипа на Фейсбук. С тази разлика, че социалната мрежа има достъп до информация за теб, а те нямат. Влизат ти под кожата неусетно, но безвъзвратно и започваш да се чудиш през какво трябва да са минали, за да познават толкова добре човешката психика. Иска ти се иска да си направиш папка на компютъра с тяхното име, за да си запаметяваш вътре всички статии, фрагменти, разкази, коментари и каквото установиш, че са писали. Става ти ясно, че ти, която никога не си се виждала в ролята на „фен до гроб“, първа ще се наредиш пред книжарниците, ако такъв човек издаде книга. Причините са ясни като две и две.

Малцина разказват пред широка публика така, както биха разказвали пред група приятели на маса. Разликата във въздействието е огромна. И тези (малцината), които го осъзнават, не пропускат да го използват. Да ме прощават всички, които твърдят, че писането върви ръка за ръка с отговорността да подбереш най-точните, най-благозвучните и най-красивите български думи, за да увековечиш нещо важно и поучително. Дали? „Изведи ме вън от всяка сложност,/ научи ме пак на простота“. По-добре не бих могла да го кажа. Целта на общуването е посланието да стигне до получателя. Ако това беше научна статия, непременно щях да напиша „реципиента“. Даже сега едвам се сдържах, но се сетих, че сме се събрали да си поговорим, а не да си мерим речниковия запас. Отговорността на пишещия е да бъде разбран. По възможност правилно. Простотата не е цинизъм и простащина, а умението да говориш така, че да стигнеш до всички. Обикновено завързвам мислите си на морски възел, който се развързва с много напъни, допуска различни варианти на „разплитане“ и кара поне няколко души да коментират нещо от рода на „идиотски каламбур от думи“ (това е реален отзив от мой читател, между другото). Влече ме да се изразявам сложно и завъртяно и затова изпитвам искрено възхищение към пишещите, които успяват да направят точно обратното. Когато на страницата ми се появи коментар от рода на „Изумително, мъдро и проницателно!“ (също дословен цитат), разбирам, че този път и аз съм се справила.

„Говори ми за ланския сняг“ не е казал никой никога. Иска ми се да пиша за всичко, което ми мине през ума. Не, грешка. Пиша за всичко, което ми мине през ума, като съм наясно, че не трябва да очаквам бурна вълна от интерес. Проблемите, които ни вълнуват могат да бъдат универсални и индивидуални. И ако изпитвам неистова нужда да говоря за нещо (примерно ланския сняг), то не е непременно нещото, за което всички искат да четат. Онези, които сякаш тайно надничат зад рамото ми в момента, за да надраскат след това две-три думи, които да ме стиснат за гърлото, винаги избират непреходни проблеми – разни деликатни, болезнено сложни отношения между хората, които можем да въртим в изкуството няколко столетия, без да ни писне. Представете си какво би разтърсило вас. Е, за това говоря.

Споменавала ли съм вече, че „Кради като артист“ ми е настолна книга? Днес си отмъкнах вдъхновение – зверска доза, ако трябва да съм точна – от друг човек. Няма дори две думи в последователност, които да съм копирала, но ако текстът ви се струва подозрително различен от това, което пиша – прави сте. Епигонство е. Епи-какво? Да де, подражавах.

 

 

Прочетена от 900

Биография
 Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври? Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително. Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“. Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г. Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша! Твоя, Многоликата
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Как да издадем книга
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси