Здравейте, мили мои читателе. Па, е петък и па, че си говорим нещо по турлашли. Или малко по турлашки, малко по книжовнуму. Неква мешаниа.
Тоа път темата ми е па, душевна, ама по-различна от другите пъти, оти ми са сака да ви речем кво мислим за почитаньето на празници и годишнини на ора, загинале за България. Повод на тиа мои мисли е отбелезването на 150 годин от обесваньето на Левски. Ма, тва кое че ви речем, го мислим принципно за сички национални празници и празници, кои поменват паметта на видни ора.
След тия много стъпителни думи, сакам да започнем с въпрос. Абе, ора, вие горди ли сте че сте българе? У същината на секи един празник стои точно тоа въпрос, въпросът за нашата принадлежност и гордост, че сме част от тоа народ. Ако немате таа сила у душата, то ка че почитате квото и да било?
И още един въпрос: Ако носите таа гордост, оти злословете за ближния, оти сакате да му се случват лоше работе, и оти вие самите връшите лоши дела? Нима кога правиме нещо лошо, не оронваме и любовта към родината?
Я от мининка сам възпитавана у любов към моата родина и на любов към човека. Требва да ви кажем, че съм родена у Русия, оти макя ми е рускиня и живеем у България, оти баща ми е българин. И треба да ви речем, че за мене нема по-мила от България и никогаш не би я напущила. Моата обич към макя България почва именно от таа мисъл.
А съга, че се врънем към училището. Както и преди, така и съга учителете възпитават у децата обичта към родината и гордост да се наричат българи. Ама да ви речем, гледайки кво става по улиците, си мислим, че е малко. Щото останалете канали на информациа, като телевизора, игрите, забавлениата, възпитават на сичко друго, но не и на българщина. Да не говорим, че не секи у дОма разказва на децата си за патриотете български, за подвизете и теглилата на българския народ.
Колко от младите, па, и от по-големете моат да изпеат „Тих бел Дунав“ или да рецитират „Хаджи Димитър“, или „Обесваньето на Васил Левски“? Да си признаем я моом, ама не целите.
От много годин по сите празници, я съм на площада и у шествиата. Верно е сбират се много ора. Поднасат се цвекета. Убаво е, че по площадете мое видиш млади ора. Учителете са ги довеле да гледат, да чуат, да четат стихотворениа. Така младете ора видат ка народа почита паметта на дейците, загинале за благото на родината. Ама въпреки това, ората са малко, малко за събитиа с такъв голем мащаб. Кога бех мининка, дали щото ората у Видин беа повече, или повече ора одеха по събития, не знам, ама имаше повече народ, кой тачеше паметта българска.
Съга че минем у социалната мрежа, оти секи втори е тама. Че речете, че фейсбука е затрава работа, ама не е баш така. Оти, кога дойде некой празник или годишнина, ората споделят информации за тех. И ако некой е забравил къф е деня, веднъга му светка лампичката у главата и се подсеща. Затова се радвам, че има и такива говорилни, къде моеш от плявата да отсееш важното.
Като цело се радвам, че още помним миналото. Радвам се, че има ора, кои разказват за ньега, що като гледам колко е тежък живота и кво се случва наоколо, имаме нужда да се врънем към себе си, към началото, към родолюбието и любовта към ближниа.
Та, написах сичко това малко на пресекулки, тук-таме с префръчаниа от едно место на друго, да ви подсетим, че е важно както да почитаме и обичаме славното ни минало, така и да почитаме ближниа. Оти сичко е свръзано.
А съга ви оставям с много обич.
П.П. Да ви кажем я се развълнувах много. Винаги по празниците сръцето ми потрепва и с гордост знам, че съм българка и обичам България.
СБогом, мили ора!
Прочетена от 498
Казвам се Татяна Николова. Имам щастието да имам два родни града, на две реки – Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби……Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав.Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз.От малка обичам да рисувам. Първите по-сериозни опити направих едва след 35 – годишна възраст, когато се появиха и моите картини. Не спрях да реализирам мечтите от детството. Ах, как исках да пиша стихове! Ала римите не ми се получаваха….. Но……През лятото на 2020 година съвсем неочаквано за мен написах първото стихотворение. Как? Просто седях и мислех колко често децата искат да пораснат и пропускат много игри и щастливи детски моменти. Такава бях и аз. Исках да съм голяма. И детството мина покрай мен. Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя болката и желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша…. Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Започнах да публикувам в социалните мрежи и така се появиха моите читатели. Вече имам собствена група с мои стихове и последователи, които споделят, че с удоволствие четат поезията ми.А аз просто повярвах, че мога да дам живот на мечтите си и се получи……