Без значение дали става дума за личния или професионалния живот, стабилността е илюзия. Вярваме, че можем да прогнозираме бъдещето, като анализираме миналото, но всъщност това е един от многото начини да се самозалъгваме, че имаме контрол над събитията.
Факт е, че ходът на историята (а и на всяко значимо събитие в обикновеното ни човешко съществуване) не е бил променян от предвидимите, закономерни събития, а от черните лебеди (препратка към любимия ми Талеб). Именно онези грандиозни провали или възходи, които са излизали извън рамките на въображението ни, са направили света около нас такъв, какъвто е.
Да се прехвърлим от големите имперски битки към малките победи в борбата с алармата. Тази сутрин се събудих в 6:25 (още миналото лято се отказах от ставането в 5:00 по Шарма), направих си списък със задачите за седмицата и набелязах най-грозните жаби (препратка към Брайън Трейси), а после денят ми се скапа по съвсем неочаквани начини и то по най-прилежно планираните точки. Всяко едно взаимодействие с други хора носи потенциалния риск от пълна промяна на хода на събитията и хич не е зле да забравим за мегаломанските си амбиции и да приемем, че нито лидерството, нито добрият мениджмънт спасяват положението в най-трудните моменти. Решаваща е адаптивността. Ако ключовата дума при описанието на съвремието ни е нещо толкова трудно определимо и флуидно като промяната, то няма как оцеляването и конкурентноспособността да произтичат от фиксирани, подлежащи на дефиниране активи като знанията и класическите умения. Те безспорно са важни, но разликата в житейското ни положение идва от меките умения. Най-вече от гъвкавостта и бързата адаптация към променящата се среда.
В свят, в който стабилността е илюзия, трябва да бъдем като водата – бавно и упорито да оформяме камъните по пътя си, но да не им позволяваме да ни спират – да течем покрай тях, докато чакаме да се изгладят и да улеснят движението ни.
Прочетена от 423
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата