Покрай последните срещи на Клуб "Приятели на книгата" се рових доста в творчеството на уж известни и познати ни български творци. Открих истински съкровища, малко известни техни творби, показващи още едно интересно лице на вече традиционно оформената представа за тях. И не се разочаровах, напротив, бях изненадана и удивена, очарована от способността и шанса да открия още един прочит, своя - на Вапцаров, Смирненски, Пеньо Пенев.
В българската литература уж има прекалено много поетеси, а когато се стигне до изучаването им в училище или представителна извадка за определена епоха, те се оказват символично малко. Едно мое търсене случайно ме натъкна на великолепни творби на Мара Белчева. Ако не виждах името й под майсторски написаните лирически миниатюри, бих се зарекла, че това е дело на великия „жрец на словото" Пенчо Славейков.
Колко малко всъщност знаем за нея и още други изключително талантливи поетеси във все още мъжкия свят на Голямата литература. Струва си да излязат на светлина техните незаслужено забравени стихове. Има много мъдрост, красота и дълбочина на идеи и послания в тях. Не става дума за любовни стихове, а за онези, свързани с „непреходното преходно на душата", без което дори днес и ние не можем в 21 век.
Днес аз открих малко съкровище и го споделям с вас. Открийте и вие вашето!
Родих се да живея в бури...
Мара Белчева
Родих се да живея в бури -
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
"Чуй, тихий извор е дълбок!"
ми каза той - и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач, и смях.
Прочетена от 445