Гайтани вежди, снага топола

Беше преди две години, пак лято. Обикновен работен ден, от сутринта имах много, ама наистина много работа. В обедната почивка седнах изтощен навън. Гледката е приказна - виждам рекичката, унася ме ромоленето й, наслаждавам се на слънцето и чувствам, че и то ми се наслаждава. Гризкам си хляб и шницел, радвам се, че ме има, времето е прекрасно и е утихнало всичко тревожно в мен.

Нахраних се, а ми остана доста хляб. Не ми се искаше да го хвърлям и някой да го стъпче. Тъй вкусен ми беше този обяд, а не е красиво, грешно е да се съсипва хляб.

Натроших го и изсипах трохите до перилото. Сърцето ми пееше - ще споделя хляба си с птичките. 

И кацна един гълъб. 

Не успя да изкълве трохичките!

Хвана го котката!

Дотук ми бяха добрите намерения и доброто настроение. 

Тъй позитивен бях, че съвсем изключих, че в цеха си имаме котки.

Подейства ми шокиращо, а след това се питах ли, питах.....

Питам се още. Често ли, ако правим добро само защото ни се иска, без да се замисляме, то се превръща в трагедия?

Прочетена от 275

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Десислава и други любови
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси