Гайтани вежди, снага топола

Когато са безсилни аргументите

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Предполагам, че сега е добър свещеник. В първите дни често можеше да се чуе: „Този не мога да го понасям". Той говореше много, често ръсеше изтъркани лафове, гръмко се смееше, не правеше впечатление на много умен. А бяхме млади хора с претенции.

Алхимията на очарованието не изменя на законите си дори в Духовна семинария. И да си чаровен не е грях. След време разбрах на какво се дължи чарът му, но за мен, както и за другите, няма значение, защото човек се ражда с таланта си, а неговият беше да е естествен. Това, което в началото ни дразнеше, всъщност беше точно поведението, което не смеехме от първия ден да открием пред непознати.

 

В следващите седмици, докато се опознавахме, той вече беше познатият на всички. И вече симпатичният на всички. Не може да се каже лидер, още по-малко пък изключителен. В паралелния курс на семинарията, който тогава - след падането на системата на „развития социализъм", беше отворен за първа година, най-много от приетите за задочници в Духовна академия предпочетохме да караме редовно като семинаристи подготвителната година. Интересът към почти забраняваните толкова дълго духовни знания беше изострен, достигаше до болезнен глад. Конкуренцията - огромна. Може да се каже, че никой от нас не беше случаен, всеки силно индивидуален, но все пак Пойзъна - прякора си получи още през първите дни, се открои бързо. И казах моето обяснение - естественост.

Сега да премина към трагикомичната случка, а тя - според мен, достатъчно добре илюстрира докъде може да стигне човек, който на всяка цена иска да защити правотата си и идеала си.

Споменах вече изострения духовен глад. Естествен е. Естествено е и това, че освен увеличаването на наплива към духовните училища, се разгоря и дейността на всякакви други религиозни общности. Не се опарихме много от гибелно опасни култове, но не се размина и без жертви от такива. Да пази Господ за в бъдеще. Но като освободен дух от бутилка, много силен живот прояви протестантизмът с всичките му лица. Случвало ми се е да споря по седем-осем часа със свои приятели - Евангело-петдесетници и адвентисти от седмия ден. С първите беше трудно - те са по-емоционални, сигурни са, че получават откровението си свише, че чрез устните им говори Светият дух. С вторите беше трудно, защото обикновено са изключителни ерудити, много интелигентни и навлезли навътре в материята. Спорът често преминаваше в състезание по начетеност, умение да откриваш слабите места в думите на другия, да говориш смело, дори досещайки се за слаби места в това, което искаш да кажеш, с надеждата, че другият няма да забележи. Накрая - пълна словесна каша. Не съм видял или чул адвентист да стане евангелист, евангелист да стане православен или православен -заради конкретен спор, да реши да стане евангелист или протестант. Тези спорове бяха като че ли да защитиш възгледите си, както и да накараш опонента си да защити своите.

Да, но наш Пойзън се разлютил точно толкова, колкото най-вероятно и евангелистът, с когото е спорил. Станало въпрос за кръстчето с разпятие. Внесоха ни цял куп от Гърция. Пластмасови отливки, нищо като изработка, но осветени. Отидоха за подаръци на близки и познати.

Става въпрос за едно такова кръстче, очертавало се и този спор да свърши като всички останали спорове на всякакви теми в кръчмата или в интернет. Да, но и момчето - протестант, и Пойзънчо се чувствали като пред вселенски събор. Имахме специален предмет "Апологетика". В него се учехме да защитаваме позициите си, да спорим. Такъв урок не помня да сме имали...

По някое време бъдещият свещеник казал на бъдещия пастор:

- Погледни кръстчето. - вади го от джоба си. - Внимавай, осветено е. Сега ще го сложа на земята, а ти, ако почувстваш, че е идол, настъпи го.

Според протестантите, иконите и кръстовете са идоли.

Момчето настъпило кръста.

Какво ми разказа още Пойзън:

- Видях, че часовникът показваше пет и петнадесет, преди да ми притъмнее, после като ми светна пред очите, показваше пет и двадесет и пет.
В това време ритал и гонил опонента си по улиците.

„В името на Господа, раздавам шутове!"-това е цитат от една хорър-комедия: „Живият мъртвец". А случката, която разказах - толкова изключителна в живия живот, колкото и Пойзъна сред останалите семинаристи. Тоест: откроява се, но не е никак изключителна, а само очевидната страна на една типична същност.

Не знам смее ли се, плаче ли най-големият миролюбец на кръста си за подобни глупости от страна на апостолите си. Но често във всякакви светски спорове из интернет, най-вече в такива, засягащи изкуството, виждам един или няколко развилнели се в пълната си стихия Пойзъни.

От една страна: добре, че по интернет не можем да си разменяме шутове.
От друга: в по-смешна ситуация изпадаме, само че не можем дори по този начин да се спрем.

Прочетена от 313

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Сърдечни измерения
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси