Предполагам, че сега е добър свещеник. В първите дни често можеше да се чуе: „Този не мога да го понасям". Той говореше много, често ръсеше изтъркани лафове, гръмко се смееше, не правеше впечатление на много умен. А бяхме млади хора с претенции.
Алхимията на очарованието не изменя на законите си дори в Духовна семинария. И да си чаровен не е грях. След време разбрах на какво се дължи чарът му, но за мен, както и за другите, няма значение, защото човек се ражда с таланта си, а неговият беше да е естествен. Това, което в началото ни дразнеше, всъщност беше точно поведението, което не смеехме от първия ден да открием пред непознати.
В следващите седмици, докато се опознавахме, той вече беше познатият на всички. И вече симпатичният на всички. Не може да се каже лидер, още по-малко пък изключителен. В паралелния курс на семинарията, който тогава - след падането на системата на „развития социализъм", беше отворен за първа година, най-много от приетите за задочници в Духовна академия предпочетохме да караме редовно като семинаристи подготвителната година. Интересът към почти забраняваните толкова дълго духовни знания беше изострен, достигаше до болезнен глад. Конкуренцията - огромна. Може да се каже, че никой от нас не беше случаен, всеки силно индивидуален, но все пак Пойзъна - прякора си получи още през първите дни, се открои бързо. И казах моето обяснение - естественост.
Сега да премина към трагикомичната случка, а тя - според мен, достатъчно добре илюстрира докъде може да стигне човек, който на всяка цена иска да защити правотата си и идеала си.
Споменах вече изострения духовен глад. Естествен е. Естествено е и това, че освен увеличаването на наплива към духовните училища, се разгоря и дейността на всякакви други религиозни общности. Не се опарихме много от гибелно опасни култове, но не се размина и без жертви от такива. Да пази Господ за в бъдеще. Но като освободен дух от бутилка, много силен живот прояви протестантизмът с всичките му лица. Случвало ми се е да споря по седем-осем часа със свои приятели - Евангело-петдесетници и адвентисти от седмия ден. С първите беше трудно - те са по-емоционални, сигурни са, че получават откровението си свише, че чрез устните им говори Светият дух. С вторите беше трудно, защото обикновено са изключителни ерудити, много интелигентни и навлезли навътре в материята. Спорът често преминаваше в състезание по начетеност, умение да откриваш слабите места в думите на другия, да говориш смело, дори досещайки се за слаби места в това, което искаш да кажеш, с надеждата, че другият няма да забележи. Накрая - пълна словесна каша. Не съм видял или чул адвентист да стане евангелист, евангелист да стане православен или православен -заради конкретен спор, да реши да стане евангелист или протестант. Тези спорове бяха като че ли да защитиш възгледите си, както и да накараш опонента си да защити своите.
Да, но наш Пойзън се разлютил точно толкова, колкото най-вероятно и евангелистът, с когото е спорил. Станало въпрос за кръстчето с разпятие. Внесоха ни цял куп от Гърция. Пластмасови отливки, нищо като изработка, но осветени. Отидоха за подаръци на близки и познати.
Става въпрос за едно такова кръстче, очертавало се и този спор да свърши като всички останали спорове на всякакви теми в кръчмата или в интернет. Да, но и момчето - протестант, и Пойзънчо се чувствали като пред вселенски събор. Имахме специален предмет "Апологетика". В него се учехме да защитаваме позициите си, да спорим. Такъв урок не помня да сме имали...
По някое време бъдещият свещеник казал на бъдещия пастор:
- Погледни кръстчето. - вади го от джоба си. - Внимавай, осветено е. Сега ще го сложа на земята, а ти, ако почувстваш, че е идол, настъпи го.
Според протестантите, иконите и кръстовете са идоли.
Момчето настъпило кръста.
Какво ми разказа още Пойзън:
- Видях, че часовникът показваше пет и петнадесет, преди да ми притъмнее, после като ми светна пред очите, показваше пет и двадесет и пет.
В това време ритал и гонил опонента си по улиците.
„В името на Господа, раздавам шутове!"-това е цитат от една хорър-комедия: „Живият мъртвец". А случката, която разказах - толкова изключителна в живия живот, колкото и Пойзъна сред останалите семинаристи. Тоест: откроява се, но не е никак изключителна, а само очевидната страна на една типична същност.
Не знам смее ли се, плаче ли най-големият миролюбец на кръста си за подобни глупости от страна на апостолите си. Но често във всякакви светски спорове из интернет, най-вече в такива, засягащи изкуството, виждам един или няколко развилнели се в пълната си стихия Пойзъни.
От една страна: добре, че по интернет не можем да си разменяме шутове.
От друга: в по-смешна ситуация изпадаме, само че не можем дори по този начин да се спрем.
Прочетена от 313