Гайтани вежди, снага топола

Ценност над всички оценки

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Когато четеш тези редове, аз ще навършвам четиридесетата си година. Поредната награда от живота: доживях.

Някога си мислех, че това трябва да е пределният срок за мен, при това с поправителните изпити. A още по-преди си мислех, че на 40 човек трябва да си постигнал всичко, което си е заслужавало, да си показал цялата си обич към живота. Да сме се прегърнали и целунали, и да съм оставил на този свят само делата си. Мислех си също така, че повечето от делата (ако не всички), които завещаваме, са самата суета. А тъй като цялата истина на живота може да се познае за ден, всичките години са ненужно и празно повторение, мантра, с която клетъчната структура се задържа, за да изпълни биологичния си дълг към съществуването. Но духовен смисъл от годините няма.

Никога не съм бил човек, мразещ живота, напротив. Въпреки горните ми размишления, на думи съм изповядвал, че той е върховна ценност - сама за себе си. Независимо от останалите ценности, които притежава, че те всъщност са поддържащите я средства, а не целите. И не може да има друга основна цел.

 

Било е на думи. Само на думи.

 

Точно преди единадесет години напълно почувствах какво означават тези думи. Това беше първият ми рожден ден след онази случка, а в едно отношение - първият ми рожден ден изобщо. Навършвах двадесет и девет и едновременно с това бях на няколко месеца. Спомняте си как започва "Тримата другари" на Ерих Мария Ремарк. Героят пие сам на своя рожден ден и си прави равносметка. Така ме очарова небрежната му мъдрост на самооценяване, че вече бях започнал да му подражавам. Всяка година, независимо какво се очертаваше за рождения ми ден, сядах на чашка в някоя дупка, където никой нямаше да ме открие. Пиех си сам и поглеждах назад, за да оценя деня. Още не бях изживял това, което ми се случи между двадесет и осмата и двадесет и деветата година, а когато все пак го изживях, извърших ритуала за последен път, защото напълно се обезсмисли. Отведнъж дълбоко в себе си, до сетно кътче бях изпълнен с мисъл и усещане, че няма несполучлива година, несполучлив ден и дори излишен миг, а всеки миг носи един небесен, божествен смисъл, неповторим, само за нас и със стойността може би на всички изречени мъдрости.

 

Какво ми се случи?

От началото на предишната есен цяла зима, до запролетяване, поддържах една и съща температура - тридесет и седем и две, тридесет и седем и две. Подтиснат и обезсилен, просто свикнах със състоянието си и не му обръщах внимание. А когато се запролети, каквото и да ми беше, изглежда ме остави. Така поне се чувствах. Прекрасно. Тогава работех за един човек, който в текста ще нарека Маестрото (поради куп причини не мога да спомена името, с което е известен). Малко се бяхме посдъвкали по телефона, естествено за пари. Вика ме в София, казва ми, че ще измисли нещо. Вдигам рамене, обичам да пътувам.

Хващам си рано-рано "Пловдив експрес" от Пловдив. Пия си с чиста душа бирички в кутии на отворен прозорец. Живи - здрави, срещаме се с Маестрото, същата вечер той има събитие - модно ревю, на което уж играе спонсор. Там на течението - още ледено студени бирички. После - в дома на дизайнерката купонът е на още по-висок градус. И на по-голямо течение, но има бирички. Не сме се разбрали още за парите и за да не съм притеснен, правя най-неправилното: пия. По някое време казвам на моя човек, че ми е много зле. Не съм пиян, но ми е много зле. И той се е уморил,  тръгваме към квартирата му. Там ми става още по-кофти. Спял и го събудил някакъв шум откъм кухнята, в която ме беше настанил. Влиза и ме гледа на пода, пипа ме. Пулс - нямам. Добре, че е много силен физически, а аз съм лекичък - това се случва на петнадесетия етаж. Мята ме на рамо и - надолу, по стълбите. Викнал бърза помощ, светят ми в едното око: никакъв отговор. Казват, че съм мъртъв. Светват в другото: имало някакъв шанс...

 

Когато идвам на себе си: намирам се в Пирогов, в крайно критично състояние, с остра респираторна пневмония. Шест часа съм бил в кома. Да кажа, че животът ми е бил на косъм, няма да е вярно. Косъмът е бил скъсан. Изгубили са ме, върнал съм се. Никакви тунели, никакъв живот на кинокадър не видях. Просто отворих очи, за да разбера, че ме е нямало.

И понеже съм луда глава, а в Пирогов беше мизерия, настоях да ме изпишат, после се подписах на сума документи. И още е загадка за мен как съм се придвижил от Пирогов до квартал Емил Марков, при това бос.

Дълго не разбирах какво се е случило с мен. До рождения ми ден месеци след това. Пак като героя на Ремарк - седнал съм и псевдофилософствам сам със себе си на чашка. И отрезнявам, разбирам колко съм щастлив. Всяка книга, която разгърна, всяко пътуване, което предприема, всяка глупава комедия, която ме разсмее или порция кебапчета, която дими пред мен... Всяко врабче, подскачащо близо до масата, на която съм седнал. Всеки контакт на сетивата ми, във всеки един миг, е единствен, неповторим и уникален, въпрос е на невероятен шанс. И е малко да се нар  ече наслада. То е просто Живот. Ценност над всичките оценки. А ритуалът с равносметката е нещо, на което оттогава гледам с благодушна ирония. Както преди това на живота.

Прочетена от 310

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Азбука на Любовта
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси