Гайтани вежди, снага топола

За бита, страховете и чудовищата ни

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Когато почти останах на улицата, по-малко от всякога приемах провала си, печалта или смятах пътя си за погрешен. А често това беше един от големите ми страхове. Очаквал съм да се случи, дори когато още нямаше изгледи.

 

Знам единствен какво ме накара да напиша близо година по-рано разказа "Пещера под битието". Шестото чувство, че това ще се случи, а няма да съм способен да опазя духа си при тази ситуация. Непосредствено преди да ми се случи се чувствах неподготвен, а когато ме сполетя, нямах време да се замисля. Отново бях по-скоро мой герой, отколкото себе си.

 

Това бяха и едни от най-наситените със съдържание месеци. Предмети, навици, лица губят значение, а значението на други - очаквано или неочаквано, става по-ярко. Нямах време да се замислям, обработката ставаше на подсъзнателно ниво. Но мигновено осъзнавах резултата й. Всяко събитие е истина, липсва лицемерие. Приятелства потъват в нищото, други стават по-силни от преди...

 

Нямах време да се замислям, но намирах време - не знам кога и как, да пиша. В този период започнах да използвам максимума публикации в "Буквите" - обикновено по един разказ и три афоризма на ден. Още не разбирах, не си давах сметка, но героите ми започваха да излизат от психичната реалност, в която живеят и да придобиват повече плът и кръв, да стават онтологични.

 

Единственото, с което се борех, е да не намразя. Толкова беше лесно в този момент... Нещо ми пречеше да се подам на усещането. Имах хоризонт пред себе си, чаках и първата книга след осем години публикуване само в интернет и няколко публикации в периодичния печат.

Още не знаех как ще се казва, но в този период разбрах. След два - три часа сън, чувствайки се парцал със затварящи се очи пред компютъра, неочаквано се ободрих. Историята, която по-скоро чета, отколкото пиша, неочаквано ме заинтригува. Колкото и да е брутална, изби ме на смях заради речника на главния герой. Това е разказът "Бяс и рози", който стана по-късно и заглавие на сборника.

 

Скоро напуснах мазето, в което го писах. Един много добър мой приятел ми предложи стаичка в мелницата си. Освен стаичката - и работа, която беше значително по-добре платена от продажбата на вестници.

 

С един колега, по-мършав и с по-малко зъби от мен, правим фуражни смески. Мятаме чували - някои с тегло, надвишаващо нашето. Пълна веселба, все се оплакваме от повръщане. Казвам му: погледни зърното през колко решетки и зъбчати колела минава, преди да се смели. Да не мислиш, че не ни трябват зъбите.

 

Сравнението ми е страшно уместно, чак аз разбирам колко съм прав. Смеем се, но съвсем скоро леко зяпвам. Това, което ми минава през главата в този момент, и да го кажа на колегата, няма да го разбере...

Все едно съм в стомах. В стомаха на мелницата. Не, по-скоро в стомаха на огромно чудовище.

Може би реалността, която не успя да ме смели. Не и напълно. Жив бях и пишех по-вдъхновено. И щеше да е наистина неблагодарност към редкия шанс, който имам.

 

И преди периода в мелницата, често действията на разказите ми се развиваха сред гори, из места, където цялата обстановка е напоена с еротичен заряд, красотата е неземна, близо до видение, до фантазия, напомняща поетична метафора. Сега обаче и живеех на такова място - вместо улица, пред прага си имах река.

 

Една вечер късно влязох в цеха да взема малко дърва за печката. Светнах лампата на склада, светлината падаше върху машината. Онази, която месеци по-рано ме накара да се почувствам като в стомаха на чудовище. И която сега - повече от всякога, ми прилича на жива...

 

Усмихвам се и сега ще напиша каква мисъл предизвика усмивката ми.

 

"Навремето един мой далечен, далечен прадядо е виждал в мелниците чудовища. Борил се е с тях. Ето, че на мен се даде възможността в чудовището си да открия мелница. И да се сприятеля с него!"

 

Прочетена от 1045

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Как да издадем книга
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси