Гайтани вежди, снага топола

Разкошът на мизерстващия

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Сега, когато пиша тези редове в затоплената стая до бумтящата печка, имам си ток, компютър и интернет, а навън е студено и грипаво, не мога да си представя как преживява този човек, ако все още се намира на онова или на друго подобно място. И как е преживял и далеч по-хладни дни. Тези мисли едва ли биха пробудили у мен известната топла завист, която изпитвах тогава към него. Но не мога да не си помисля за това.

 

Не бих го нарекъл клошар. Този човек си беше останал артист, какъвто не можеше и да не бъде.

 

Едно от нещата, които не можеха да се отрекат на Маестрото (това не е истинският му псевдоним) беше неговата контактност. И това, че с доста интересни хора - всъщност с цялото човешко разнообразие в родината ни, се запознах покрай него, докато работихме заедно - от подземни босове, певици, дизайнерки, галеристи и други, до всякакви улични типажи.

 

Този човек живееше наблизо до офиса, който ни беше и квартира в София.

Живееше на мотопистата. В руините, останали от сградата. Белобрад и беловлас, дългата му коса - хваната на конска опашка.

Казваше се Стоян. В себе си го нарекох Робинзон. Между два оживени квартала в мегаполис можеш да живееш като на остров. Без ток, с примитивни битови уреди.

За да направи вечните си вкусотии за "гостите" си в "шестъците", използваше решетка, кой знае за какво служила някога. Слагаше я между двата бетонови остатъка от представляващи някога пейки с дървени покрития, палеше малко сухи дърва и ставаше чудна скара. Сградата преди това е била навярно съблекални и офиси на администрацията на спортния обект, но изоставена, използвана любителски от живущите в квартала, се беше превърнала в дом за бездомника.

 

Той не беше случаен човек. Актьор, участвал - по думите му - в петдесет български филма. Едно от познатите ми заглавия е "Пътят към София". Без да науча от него и от Маестрото, нямаше да знам, не бих го разпознал. Ролите били, разбира се, епизодични. Но тук е виновно и невежеството ми в киното.

 

"Шестъци" нарича съботите. Които не са просто съботи, а ритуален банкет със свои хора от квартала. Той си е домакин, негови са си разноските. Вероятно си има някаква уговорка, но в тези дни е много платежоспособен. Кюфтета, кебапчета, шишчета, пържоли за импровизираната му скара. Най-малко каса бира, няколко бутилки водка. Човекът иначе събира желязо и хартия по улиците. Изглежда си има някаква търговска тайна покрай материалите, които предава. Знам ли.

 

После - рецитиране на стихове, фалшиво пеене, разиграване на сценки, вицове... Не е задължителна атракцията на пистата, но се е случвало да я има. Любители на моторите вдигат предни колела, рисковани завои.

Както е паднал сумракът и сме на стълбичките, усещането е, че ние сме патриции на някоя специална трибуна в Колизеума. Прибежището на безимотния се е превърнало в място за забавление на богоизбраните.

С Маестрото сме били и реално на места за "богоизбрани" от най-новата история на България, с негови картини са награждавани хубавиците от конкурсите за Мис Каква-ли-не, коктейли по отриването на изложби (някои и на по-именити от Маестрото), паметници, банки... Но с ръка на сърцето си казвам: никъде ефектът не е бил толкова силен, както при този "клошар".

 

Той не ни канеше просто в обиталището си, а в душата си. И честно, лично аз, а сигурно и вие, на негово място тези "шестъци" бихте си ги спестили - като описвам пищното пиршество, няма как да не спомена, че през останалите дни и нощи не беше така. И че голяма част от редовните в "шестъците" изобщо не ги интересуваше как е Стоян през другите шест дни в седмицата. Едва ли на някой му е минало през главата, че е имало случаи да гладува, но в крайна сметка това му е по-малкия проблем, защото е горд. И същата гордост му пречи да си каже, че просто има н    жда от човек и разговор с приятел и извън празничната вечер, през която се раздава.

 

Мисля си, че той е бил най-малко губещият от това дребно сметкаджийство. Защото не той имаше какво да научи от тях, а те от него.

 

Една от другите сутрини пълним вестници с тютюн и пушим, махмурлии сме и се правим на големите поети, гледаме бягащите по пистите. По едно време от лявото стълбище се появява рошавата глава на куче. Стоян се опитва да извика строго, но се засмива леко. Кучето изчезва и Стоян ми разказва:

- Снощи - уморен, направил съм си кафето, пазя си две хубави цигари, очаквам да стане скарата, че да си отворя и хубавата книга и гледам... отмъкнало ми яденето...

Засмивам се. Една подробност от изречението като светкавица се врязва в съзнанието ми.

С такова блажено чувство описваше вечерта, а то нямаше да е пълно без нещо, което прозвуча по интонацията му като изключително важно за всичко: "Хубавата книга."

В неговото положение... Книгата не беше изгубила своята ценност. Напротив, тя завършваше чувството за разкош, същото, с което изпълваше цялостното усещане на "шестъците" си...

Прочетена от 331

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Сърдечни измерения
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси