Не съм готов да се състезавам с полицая Маклейн от "Умирай трудно" в приключения по коледно-новогодишните празници. Но подобно на герой на Ремарк, съм бил и душевно опустошен, и готин, и нито пиян, нито трезвен, и по-млад от скандал, по-скептичен от всеки старец с някакъв септичен хумор, псевдофилософстващ в почти непозната компания, а чувстващ се сред свои. По-скоро като шарж, отколкото като герой на Буковски: събуждал съм се до жени, без спомен за сближаване, да не говорим за нещо повече. Без спомен за имената им, а по-късно - и за лицата им, абсурдно надсмиващ се на себе си, чувствайки се като най-големия късметлия сред идиотите и като най-големия идиот сред късметлиите.
Тези разбъркани, кишави спомени не успях да избегна като начала за разкази, въпреки че от преекспониране те отдавна са се превърнали в клише - от тривиално, по-тривиално.
Миналата година изкарах сам пред компютъра. Последното, което съм чувствал, е самота. Беше си дори весело - често човек е по-споделен онлайн, отколкото по всякакъв друг начин. Казвам го със самочувствието на този, който не се е скрил зад никнейма. И който в среда, различна от виртуалната, е същият, какъвто и в нея. Или поне се стреми да бъде, защото все пак е трудно да се контролира чуждото въображение. Смело мога да кажа, че тази нова година с нищо не отстъпваше на много други, по-буйни, по-младежки и разкършени.
Посрещал съм я и във влак - не беше кой знае какво. Спомних си сега за нея, точно във връзка с материала, който е посветен на коледно-новогодишните приключения - мои и не съвсем. Защото те са общочовешки, защото се изживяват масово.
Един от колоритните 31 декември ще си остане от преди две години. В бърлогата ми, в мелницата по пътя Асеновград - Бачково. Аз, Комата, Пинче, съпругът й и дъщеря й. Няма телевизор, няма интернет. В дванадесет реших да изнеса реч като президент. И наредих дълга тирада от каруцарски пожелания по адрес на близките и роднините на всичко, което ходи, лети или пълзи из България.
На километри от странната ни компания нямаше жив човек, за сметка на това забелязахме вълчи следи в последните седмици. Моето подозрение беше, че животинките са бесни, а според един приятел, който приема вълка като свой символ, просто са били гладни. Сега допускам, че тъй като кучето е просто дивият братовчед на най-близкия приятел на човека, който не може да не е прихванал нещо от компанията си, е възможно да са слизали да се забавляват. Пък и доста храна остава неизядена, която после се хвърля на кучетата, доста думи остават неизречени, до та изживявания - неизживени до край.
Като изживявания за следващи и потенциал за настояще. Не знам как прекараха същата нова година полицаите, които сутринта ме върнаха по пътеката обратно - към мелницата, за разпит. Предишната нощ за не знам кой си пореден път е бил извършен въоръжен грабеж на бензиностанцията в близост до мелницата.
Какво да кажа, България си е екшън.
Спомени за полицаи, макар и доста замъглени, имам и от доста по-стари нови години. Когато яко тресяхме глави на най-здравата някога музика - хеви метъл, полузабранена все още преди 10 ноември 1989. Странно, дори тогава, в онези компании, които доказвахме един пред друг свободата си, забавлявайки се, имаше персонажи в същите тези компании, които се забавляваха, наблюдавайки и коментирайки какви грешки допускал този или онзи в компанията, забавлявайки се. Не можех и още не мога да го разбера този критикарски дух, но както и да е.
Нещо незабравимо си имам и в посрещането на самата 1989. Бях часови на портала. В центъра на Смолян. Пред мен - електронният часовник на покрива на една от модерните за онова време, нови административни сгради. Ефектно беше - изведнъж всичките цифри се смениха и останаха само нули. Часът, датата, че и температурата, падна от един градус на нула.
Почувствах го като обещание за нов живот, живот на чисто, започващ от начало, без да подозирам колко реално ще се окаже това знамение.
Но няма как да не завърша с онази нова година, която имаше едно различно от всички други очарование, в която няма размазани спомени, най-странната, особняшки скъпоценна. С много топли чувства се връщам към нея, с приятен трепет.
Годината - 1984 срещу 1985. Аз - тийнейджър, тогава му викаха юноша.
Не бях с компания, нямаше и интернет. У дома, в своята стая, би трябвало да съм много самотен, но не.
Със "Звездни дневници" на Станислав Лем и приключенията на космическия авантюрист Ийон Тихи. Прочетох я от корица до корица. Една невероятна, изпълнена с впечатления нова година.
Сега знам, че част от онова, което съм си пожелал, се е сбъднало...
Пожелавам ви неповторими празници!
Прочетена от 334