Емилиян Станев
(Никола Стоянов Станев)
Роден е в гр. Велико Търново на 28.02.1907г. в семейството на просбописец. Баща му, Стоян Станев Мартинов, му завещава любовта към народната песен и лова, а майка му, Мария, богатството на българския език, пословиците и поговорките на дедите ни. Той завършва училище в гр. Елена, където се преселва семейството му, а през 1928г. като частен ученик завършва и гимназията в гр. Враца. Още в прогимназията започва да пише стихове, които обаче не е запазил. През 1932г. е приет за студент по живопис в Художествената академия, в класа на проф. Цено Тодоров. Младият Станев не учи дълго живопис, защото "не виждал светлосенките", по думите на неговия професор. Записва към Свободен университет "Финанси и кредит", но скоро напуска и това висше учебно заведение. Работи като чиновник в Столична община от 1932г. до 1944г, а през 1945г. Ловно-рибарският съюз го изпраща управител на ловно стопанство в с. Буковец. Първата му книга "Примамливи блясъци" излиза през 1938 г. Следващите сборници с разкази за животни - "Сами" (1940) и "Вълчи нощи" (1943). От 1950г. , в продължение на пет години, завежда раздел "Белетристика" във в. "Литературен фронт". През 1946г. е приет и за член на Съюза на българските писатели. Многократно отправя критики към организацията в Съюза, като често подчертава, че този съюз трябва да бъде разпуснат, "защото в него членуват повече писатели, отколкото в действителност има". На 30. 11. 1949г. се жени за Надежда Николова Кожухарова, негова спътница до смъртта му, която е и автор на две книги - "Дневник с продължение" и "Ден след ден", които допълват познанието за писателя. През 1948 г. се появява известната му повест "Крадецът на праскови". След това до средата на шестдесетте години Емилиян Станев работи върху големия си роман "Иван Кондарев", а след него и върху "Антихрист". Автор е на много разкази, повести, сборници за деца ("През води и гори", "Лакомото мече", "Повест за една гора", "Чернишка" и др.).
За романа си "Антихрист" е удостоен с наградата "Иван Вазов" през 1971г., през 1975г. получава наградата "Йордан Йовков" за цялостното литературно творчество. Във връзка с неговата 70-годишнина получава и литературната награда на София за цялостно творчество. От 1974г. е академик. От 1971 г. до 1976г. е депутат в 32-то Народно събрание. По време на своя депутатски мандат, Емилиян Станев е крайно критичен към работата на Народното събрание. Той саркастично коментира дейността на депутатите, като отбелязва, че "всички дигат ръка по команда", като голяма част от тях "стоят като патици пред вир, ни разбират за какво гласуват, нито се интересуват". Но мълчат и онези, които знаят как стоят работите, подчертава Емилиян Станев. Никой не изказва свое мнение, не показва несъгласие, не задава въпроси. "Но нали получават 140лв.!". "В кулоарите се разправят вицове, пият се кафета, бира. Пълно единомислие!". Макар и да не желае да става отново депутат, той е преизбран и за следващото 33-то Народно събрание, когато и умира на 15. 03.1979г.
из повестта "КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ"
"Няма нищо по-тягостно от повторение на миналото. Виждах същото лятно, уморено небе, каквото висеше над тоя град и тогава, и в неговата празна, синкава бездна личеше същата неизвестност да се надвесва над страната. Търново бе малко променено; същите стари къщи, без дворчета, струпани сякаш една върху друга, с изцапани мазилки и олющени бои, загубили своя цвят от времето; къщи, в които се носи миризма на кисела влага и на три-четири поколения, живели в тях. Рядко се виждаха нови сгради да развалят еснафската линия на главната улица, а кварталите на Варуша и край Янтра бяха такива, каквито ги оставих.
Тръгнах да обиколя уличките, по които някога бях играл, минах край родната си къща, в която сега живееха непознати хора, и видях фурничката на площада, дето преди двадесет и пет години се нареждахме с купоните в ръка да получим парче кален, чер хляб, направен от къклица и ръж. Над тая фурна живееше основнният учител Андреев, Бучката, както го наричахме ние, децата. Той беше дребничък, посивял, с жълти изпопадали зъби, но много строг. Имаше многочислено семейство - седем деца. Къщата миришеше на фурна, беше топла, пълна с дървеници, с мирис на квас. Лазар, Петко, Сана, Лиза, Мита и Роза - почти всички починаха през тия години от недояждане и от туберкулоза...
Колко тежки бяха условията, при които израсна нашето поколение! Без бащи, които гинеха на фронта, обути в налъми, въшливи и окъсани, с майки, чиито погледи горяха от мъка и преумора - жени, изсушени от недояждане и от плач, които не знаеха за какво да се грижат по-напред: за нашето изхранване или за възпитанието ни. Почти всички бяхме станали гамени, тъй като растяхме на улицата, между лагерите и пленниците, в глада, хаоса и корупцията на тая безсмислена война.
Вечерта минах още веднъж по тесните криви улички, потънали в мрак и глухота, едва осветлени от няколко мъждукащи електрически крушки. Къщите хвърляха мрачни сенки, тук-там из мрака лъщяха стъкла, котка изскачаше внезапно от някоя изба, отдето идваше миризма на оцет, на плесен и на старинност. Бях продал мястото, без да го видя, за да не изпитам по-силно скръбта, че се разделям с нещо свиднор
Тръгнах по стария, познат път много рано, с изгрев слънце. Улиците бяха почти пусти. Едрите кварцови камъни по калдъръма седефено лъщяха, отразявайки зарите на деня. След половин час бях накрай града. И тогава с учудване забелязах, че местността се е променила до неузнаваемост. Беше изникнал цял квартал там, дето по-рано имаше само две-три къщурки, няколко варници и един каменист път, насечен от жилавите корени на акации, чиито тъмнокафяви шушулки някога беряхме, за да ядем сладка сърцевина."
Прочетена от 2072