Колко съм живял в 1984-та и годините малко преди или след нея е относително. Имало ме е, но по-скоро съм витаел в някоя далечна галактика, описана в книгите, към които бях пристрастен, отколкото съм бил там, където е било тялото ми, дишало е, хранило се е, учило се е, опитвало се е да пише, развивало се е и е събирало впечатленията си. От улиците, които при десет коли тогава изглеждаха оживени. От безсънията в град, в който нощно време се спеше и не изглежда реално сега изобщо да го е имало. Дори и горските пътеки над града не са вече същите, макар онези да са забравени и вече не могат да се сравнят. И така, изглежда, е по-добре, защото сравнението най-вероятно би предизвикало шок. Сега онзи свят ми изглежда по-въображаем, отколкото всички, за които четях тогава във фантастичните романи. Здравият ми разум знае, че е истински, че съм бил там, но емоционалните ми впечатления имат коренно различно като идея послание от това на здравия разум.
Иде ми например да се усмихна като недоверчиво дете от реклама, че за да снимаш, е трябвало да допреш око във визьора, да пресметнеш, освен ако апаратът не е огледално - рефлексен, кои части от това, което видиш, ще отрежеш при снимката, да настройваш дълго апарата и дори да си виртуоз, да не е изключено да сбъркаш някъде и никаква снимка да не излезе. В една лента имаше тридесет и шест пози, ако се получеха двадесет и осем, това беше гордост за всеки любител - фотограф.
Не е за пропускане да се отбележи, че веднага не можеше да се разбере какво си направил - в най-добрия случай след часове, което минаваше за „светкавично проявяване на снимки"
В училище бяха обявили конкурс, нещо на тема: „опазване на околна среда", „човек и природа" или по-скоро беше „човекът срещу природата". Отличеното детско произведение щеше да бъде качено на стенвестника, а лауреатът - да получи усмивки пред строя от учителите и дюдюкане зад строя от приятелите. Разбира се, нямах никакво намерение да участвам, но някак, не помня как, ме попритиснаха. Знаеше се, че се опитвам да пиша, а имаше нужда от участници. Трябваше да избирам между публична излагация и порицание, което също щеше да си е излагация. Впрегнах римичките, получи се нещо, сигурно като „пръчките" и „съчките", потрих ръце: готово. И оттук - нататък пожелах да участвам. И аз не знам защо. Направил бях каквото се искаше от мен, но нещо не ми даваше мира. При всички случаи не съм можел да оценя „римувания си шедьовър" - и до сега ми трябва време, за да разбера хубаво ли е или лошо това, което съм написал. В един от десет случаи съм сигурен от самото начало. Дълбоко обаче съм чувствал тогава, че това не е моето участие в конкурс с подобна идея. И ми се прииска да напиша нещо свястно. Второто ме удовлетвори повече. После направих опит за карикатура. Единият от тримата глупаци с брадва. Около него пънове, а той удря с брадвата преполовено стебло. Питат го какво прави, той отвръща: „Правя си автопортрет". Това го помня, защото имаше някаква идея.
Мислех си, че дотук съм приключил и най-сетне съм удовлетворен, но още ми беше топло от вътре, нещо желае, желае да участвам истински. Гоня мисълта, направил съм достатъчно.
Забравих за конкурса, а един следобед си щраках със „Зенит"-а, разбира се, не мой, а на фотографския кръжок, в който се бях записал. Личният ми фотоапарат беше „Смяна" и струваше петнадесет лева, а това в ръцете ми, което тогава ми се струваше върха на научно-техническия прогрес: двеста и двадесет. И нямаше как да си го купя. Минаваше и си беше професионален фотоапарат. Искаше си обаче настройките: светлина, време на експонация, разстояние. Не е като дигиталните играчки, но пък точно в тези настройки е изкуството. Без да съзнавам, съм направил едни много по-фини настройки - в себе си. Забравил за конкурса, всъщност съм се подготвял през цялото време за него. Когато натиснах спусъка, изобщо не мислех, но мисълта ме беше изпълнила.
Всичко се случи само. Един каруцар, брат на всеизвестния в Асеновград чешит - коняр: Лудия Гого, преминаваше по сянка, ошарена в най-различни тонове заради надвисналите буйни клони зеленина на най-разнородни видове дървета. Каруцата му беше пълна с трупи. Точно в мига, в който го снимах, обърна глава към мен. През рамо. Чудеше се защо го снимам, за някои, особено за простите хорица като него, снимките бяха свързани със спомени, за други бяха като за пред телевизия. Изненадата му обаче, в целия контекст, изглеждаше като гузност. Човекът си изпълняваше нещо наредено и нямаше за какво да е гузен или уплашен, но на снимката се получи художествения образ, който ми трябваше.
И тя излезе една от най-хубавите ми, и до сега. Никога не съм бил много добър в снимането.
Да, спечелих конкурса. При това - първа награда. С художествена форма, която никой не очакваше да избера. Най-малкото аз. С художествена форма, в която никога не съм имал способности.
Изкуството се случва. Не се прави, а се случва.
Но за да се случи каквото и да било, трябва да сме подготвени за него.
И още дълго мога да говоря за ползите от конкурсите, дори и от най-глупавите.
Прочетена от 394