Гайтани вежди, снага топола

Певец на воля и младост - П.Ю.Тодоров

Камелия Иванова

Поредица: ""

Певец на воля и младост, ту любов към Мечкар ще възпее, ту змейова сватба ще ни разкаже...

 

Роден в малкия китен градец Елена, бъдещият автор на приказки и идилии, дори и да е чул, дали пък е запомнил на какво орисниците в третата нощ са го орисали... Дали е било „- Дай му, боже - спря се запъхтяна над люлката орисница, - ум и сръки." Или по-скоро „Дай му ширина в душата, цял свят в нея да вмести. И небо, и земя от край до край с ум да обходи.

- Дай му - пресече втората, - дай му крепки крила на духа: в миналото да се връща, в бъдещето да прехвръква - над всичко възмогнат да влада и реди..." („Орисници"). Не знаем... И нека не оставаме да чуем третата какво го е орисала. Че те, нали за това по три ходят. Първите даряват, а третата - цената за дара определя. И хукват през коминя... А малко преди това, сякаш усетило невидима заплаха, отрочето се опитва да каже на възрастните какво се случва със своя плач,  но къде ти възрастните орисници ще видят или даже ще ги чуят. Пък и  то, както знаем от приказките, не е много полезно да чуеш на какво са ти орисали детето...

В нашия разказ отрочето е Петко, син на чорбаджи Юрдан, а времето е третата нощ след 26.09.1879г. Семейството било и заможно, и влиятелно, и с интересни роднини, сред които и Стоян Михайловски. Дали от начина на живот, дали от орисията си, но Петко Ю. Тодоров започва да пише от рано и от рано да го публикуват. Първото си произведение Очерк за Иларион Макариополски написва във второ отделение и после все така, докато учи, дажи и в гимназията  във Велико Търново (1894-1895г.). Пише стихове, разкази, които публикува в ученическите издания в. „Другар", „Съвременна младеж", списанията „Искра", „Светлина"... В първата му книга „Драски", публикувана под псевдонима Пенко, са събрани някои от тях. Ранните години на Петко Ю. Тодоров са посветени освен на писането, и на много четене и най-вече на социалдемократическа и марксическа литература. Той, като повечето будни и умни младежи от неговото време, е запленен от идеята за всеобща справедливост и равенство. Чете статии, създава литературни групи, организира неделни четения. От социалдемократичните идеи е повлияно и ученическото му творчество. Дори и когато през 1896г. заминава с брат си Христо за Тулуза, не престава да пише материали с такава идеологическа насоченост, които биват публикувани в „Ново време", „Работнически вестник", „Червен народен календар". В Тулуза Петко постъпва в „Лисе насионал", сътрудничи на в. „Ла Депеш", като пише основно антимонархически статии. Това е времето, което го свързва с Жан Жорес, а така също и със задочната среща, чрез техните произведения, с Пушкин, Лермантов, Толстой, Ги дьо Мопасан, Флобер. През 1897г. се завръща в България, като се установява в Русе и там, заедно с Иван Белинов, започва да издава в. „Законност", в който основната тема е обществено-политическата. Следващата година заминава да учи право в Берн (Швейцария), като едновременно учи и литература в Берлин и Лайпциг.

Първата си идилия, всъщност жанра, с който Петко Ю. Тодоров запазва свое уникално място в развитието на българската литература, пише през 1899г. „Певец" слага началото на един нов творчески подход и на ново дирене за Петко. Дали защото е далеч от родното, дали защото влиянието на естетическите идеи на философията на индивидуализма е по-близко до душевността на младия човек, е въпрос на литературно-историческо дирене. Не и на тази статия. Така или иначе, поел веднъж този път, писателят се отдава на него и това е и причината, поради която попада в мирогледа на Пенчо Славейков и  д-р Кръстев и става пълноправен член на философско-литературния кръг „Мисъл". Кръгът, който заедно с подобномислещите в Германия и Англия, прокарва идеята за „чистото изкуство". Онова изкуство, което не е предназначено за площада, стадиона, масата, а е дар за онези, които могат да се насладят на музиката, на идеята, на извънсетивното и в някакъв смисъл надчовешкото.

Петко се дипломира през 1904г. и се завръща се в родината, ставайки един от основателите на Радикалдемократическата партия през 1905г. Като цяло в началото на века Петко Ю. Тодоров е една от знаковите фигури в българския културен живот - еродиран, талантлив, с европейско образование, горд, с извисена душевност и финес. Това е образът, примерът, който е трябвало да следва и по-малката му сестра - Мина. Да, онази Мина, на която приятелят му и съидейник Пейо Яворов е посветил толкова красиви стихове. Онази Мина, която в началото на двадесети век, си е позволявала, при това в началото през брат си, да предава на поета с изгарящ поглед любовни писма, от които би се засрамила не една девойка. Писма, пълни с надежда, копнеж, страст...

След завръщането си в родината творецът все повече се отдалечава от социалните идеи и се отдава на творческо дирене и философски обобщения. Започва да изучава философията на немския индивидуализъм, а героите му са образи-символи, носещи художествено обобщение и изразяващи авторовия бунт  срещу ефимерността на социалното и онова, което наричаме „общество". Подобно на Оскар Уайлд, за когото в съвремието „хората знаят цената на всичко и стойността на нищо". Може би, за да напомни за тази стойност, Петко Ю. Тодоров създава и своите идилии, основаващи се на старите български традиции и приказки и търсещи ново начало. Чрез бунта, чрез гордостта, чрез изящната словесност.

През 1912г. заминава за о-в Капри, където има надежда да излекува своята туберкулоза. И там не остава без интересни приятелства и още по-задълбочени разговори. Запознава се с Максим Горки, а по-късно, по време на войната и с Лев Троцки. Климатът на о-в Капри явно е бил недостатъчно лечебен за твореца, защото на 14 февруари 1916г. „жълтата гостенка", както ще я нарече след няколко години Христо Смирненски, го отнася в своите палати. Тленните му останки са пренесени в София на 15.06.1921г.

 

 

Прочетена от 643

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Лицата на насилието
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси