Прабългарите принасяли в жертва най-хубавите, талантливите и смелите на бог Тангра. Вярвали, че така небесният покровител ще бъде милостив към тях и ще ги дари с късмет, плодородие и победи. Времето доказва, че това е било просто лъжа.
Инките принасяли в жертва хора на своите кървави богове, надявайки се да бъдат омилостивени злите сили и останалите живи да добруват. Времето сваля булото и на тази заблуда.
Спартанците и техният водач Леонид сами се принасят в жертва, за да дадат време на своя роден град да събере сили и да се подготви за удара. Били са сигурни, че така изпълняват дълга към отечеството и дължат този подвиг-саможертва на своя народ. Времето доказва, че са били прави. И че тази хекатомба е достоен пример за подражание.
Христо Ботев, неговите четници и още много други луди глави през Възраждането се жертват за свободата на Отечеството, знаейки, че все някой трябва да направи това. Вярвайки, че всяка хекатомба е пример, който ще промени съдбата на хората, докоснали се до подвига на загиналите. Времето показва, че подвигът им не е бил безсмислен.
Когато положителният пример от историята стане неефективен, идва ред на отрицателния. Казват, че той е по-силно въздействащ и постига по-значими резултати.
Двадесет и първи век. Интелектуалците и творците на България се принасят в хекатомба всеки ден. Доведени до границата на бедността, унижавани и ограничавани, те трябва да защитават правото си на физическо и творческо съществуване. И продължават да пишат въпреки всичко. Не само пишат, но и създават значими творби на европейско и световно ниво. Нужна ли е тази жертва? Няма ли наистина начин да спре войната срещу собствените творци? Или трябва за пореден път да бъдат признати непременно в чужбина, за да бъдат пожалени от разпъване у дома.
Докога?
Прочетена от 768