Гайтани вежди, снага топола

Христо Радевски - „Не обичам да употребявам съседни думи"

Камелия Иванова

Поредица: ""

„Политикът е силен на деня. Поетът е силен на вечността. И там решава съдбата на политика. Но политикът решава житейската съдба на поета." Авторът на тези думи е един забравен днес поет. Забравен по най-глупавата, според мен, причина, по която може това да се случи. Защото бил певец на една идея, която дали защото е неправилна, или защото, както вярва самият той, е присвоена от хора, водени от властолюбие, еснафщина и кариеризъм, ние отрекохме и се опитваме да погребем. Да, той е написал „Към партията", но във време, когато тази партия не само не е била управляваща, а малко по-късно е обявена извън закона. И от която през 1936г. самият той е изключен. Но да не избързвам.

Роденото на 10.10.1903г. в Радевската махала на село Белиш (Троянско) момче получава от кръстниците си името Христо. И съдбата му нататък не е много по-различна от неговите съименици Ботев и Смирненски. С тази разлика, че той живее дълго и дочаква да си отиде от този свят на 93 г. огорчен, объркан и със страх за бъдещето. Завършил гимназия в Пловдив, той се записва да учи романска филология в Софийския университет. За първи път печата стихове в хумористичното списание „Звънар" през 1924г. След това сътрудничи на редактираното от Димитър Полянов списание „Наковалня". От 1929 до 1934 г. редактира вестник „Работнически литературен фронт". В първите си стихосбирки „Към партията" (1932) и „Пулс" (1936) Радевски се проявява като талантлив продължител на Христо Смирненски.

Негово е и либретото за операта „Момчил" на Любомир Пипков. А също така и множество рецензии, предговори, статии. Редактор е на редица книги, между които и „Избрани стихотворения" на Никола Вапцаров.

Бил е културно аташе в Москва, дипломат, главен секретар на СБП (1949-1958г.), гл. редактор на сп. „Септември", народен представител, член на ЦК на БКП.

Така изброено човек си мисли:„Еее, че не му е бил лош животът на този човек". И ще е прав, ако се основаваме на просто изброените факти. Но в тези факти не се споменават критиките му по отношение на ръководните кадри на партията, дори и срещу Тодор Живков. След една статия, посветена на речта на другаря Живков, Радевски е уволнен. Дори е посъветван от лидера „да прочете „Към партията" на Христо Радевски". Всичко се случва в Централния комитет на БКП, където Тодор Живков и Митко Григоров викат Радевски и заместника му Никола Фурнаджиев, за да им съобщят, че ги освобождават от заеманите длъжности и ги изпращат в пенсия. Когато Тодор Живков приключил, той се обърнал към Христо Радевски и му заръчал да се уточни по-късно с новия главен редактор кога да му отстъпи поста си. Сега звучи смешно. Иронията в цялата ситуация е някак размита. Но тогава... Тогава поетът споделя със страниците на своя дневник: „Моето време мина, и моето време не е дошло." (9 ноември 1969 г.)

Още през 1963 г. той не само се тревожи за партията, а и открито споделя и критикува, че тя е стигнала до „стадно положение" и че „няма по-сладко самоубийство от властолюбието". Наричан открито сектант, продължава да не приема и да застава срещу „наготово решените задачи на невероятно сложния живот" и не приема „да мисли по калъп".

„С какъв вулканичен възторг посреща народът революционната промяна у нас преди 25 години и с каква тъпа упоритост властолюбието, еснафщината и кариеризмът успяха да угасят този възторг!" - спомня си с болка и гняв творецът на 20 септември 1969 г.

Той става един от учредителите на Клуба за гласност и преустройство, отново остава излъган и  с натрупана горчилка в душата. След т.нар. промени, на 10 март 1990 г., записва: „Утрешният ден на България е пълен с тревожни изненади." И отново е прав.

 

Важен дял в творчеството му заемат и хумористично-сатиричните произведения „Те още живеят" (1959), „Сатира" (1961), „100 басни" (1962), пише публицистични статии, спомени за свои съратници. Превежда от руски. Автор е и на няколко книги за деца.

 

Умира на 14 февруари 1996 г.

 

„Към партията" 1932

„Пулс" 1936

„Въздух не достигаше" 1945

"Пулс" от Христо Радевски

 

„„Пулс" от Христо Радевски

Дали от някаква свита боязливост пред новото, което кипи във всеки стих, или от нещо друго, но «Пулс» от Хр. Радевски бе отминат по много подозрителен начин.

И така се случва, че из кварталите, из градове и села хората си декламират по разни вечеринки стихове, възприемат ги като нещо свое, много близко, изкарват ги по няколко пъти на бис, а критиката не обелва зъб за тези стихове.

Хр. Радевски е един от първите, които разбраха, че да се твори художествен реализъм със стари средства в днешно време - това съвсем не е художествен реализъм. Той разбра, че трябва да се ликвидира с досегашните образи, омръзнали до втръсване от повтаряне, че трябва да се пише така, че хората да вярват в писаното, а не да се усмихват на някаква наивна патетичност.

С упорита работа Радевски създаде късия и импулсивен стих, който на места ръмжи от негодувание или пък прелива от звучност.

Забележителна е като пример за първия случай алитератичната постановка на един от куплетите му от стихотворението «На един самоубиец»:

Аз потресен стоя пред трупа ти

и не скръб-- страшен гняв ме души.

За живота кураж не събра ти

и на срамния жест се реши...

Или звучността в «Автобиография >. която няма нищо общо о парфюмираната сантименталност:

Аз съм роден

в един есенен ден.

Ден, в които лъхала

мрачна унилост...

Едно от най-ценните качества в поезията на Радевски е неговата поразителна задълбоченост в някои стихотворения. Това са «Жената», «На един самоубиец» и «Интелигент». В «На един самоубиец» той започва с една сурова внезапност, стряска и неусетно ни води към един логичен извод. Словесният материал е съвсем нов. Само по него дори ние разбираме, че самоубийството е извършено във века на моторите, във века на една напрегната, страшна борба. «Жената» е стихотворение, написано със замах, развърнато с една щастлива непринуденост. Жената като представител на социална група е типизирана вярно. С кристална яснота той обхваща историческите образи на жената, противопоставя ги искрено и ефикасно като рядък майстор:

Ти наистина

издъхваш вече!

От разврат

издъхваш,

Помпадур!

Но живее

твоят образ вечен

в Жана д'Арк

и в Роза Люксембург!

Не винаги обаче стиховете по мисъл имат тази сложна гама, преобладаваща в «На един самоубиец» и «Интелигент». Има работи, в които се чувствува една простота и сърдечност. Например «Среднощ», «Абисинска майчина песен» и др.

И тази обща участ

бе годежа ни,

фабричната сирена

ни венча...

Затуй ти грееш

в мисълта,

в копнежа ми

дори и в този

късен

нощен

час.

(Из «Среднощ»)

Чувствува се как някъде в дълбочината на всеки стих звучи народната песен. Със същите прости поетични средства, със същата примитивност е постигната една обаятелност, която завладява. Контрастите са много силно оръжие в поезията на Радевски. С тях той си служи, за да постигне една поетическа логичност, да уточни мисълта си, като само противопоставя нещата и оставя читателя сам да заключава. В такъв случай недоверието е избягнато и единството между поета и читателя постигнато. И затова две от най-хубавите му стихотворения са написани именно чрез съпоставяне на контрастите («Аз обичам» и «Автобиография»). Но Радевски, пионерът на новия стих, на новия образ, е преди всичко човек, който се вълнува, който кипи, бори се. Него го засягат всички неправди и той реагира открито. Той е «като командир на война». Той вярва, бори се, страда, гори заедно с «милионите страдащи маси».

Многообразността в поезията на Радевски, живият рязък стих, задълбоченост и актуалност в тематиката, контрасти и нови образи бележат етап в прогресивната лирика у нас.

Трябва обаче да се обърне внимание и на някои слаби страни и увлечения. Има две стихотворения, на които мястото им не е в «Пулс». Това са «Майка» и «Книгата». «Майка» е едно тромаво стихотворение, в което образите не са достатъчно изяснени, сглобени (... .). То не увлича, не затрогва [...]. В «Книгата» се чувствува една конструктивна мисленост, необработен, суров анализ. Темата не е изживяна и е предадена сухо, на места дори наивно. В стремежа си да обнови образа Радевски на много места е отишъл далече. Изрази като «жилите жилави» или «словесни съдове» не са сполучливи

Авторът на «Пулс» чудесно използува внезапната последователност с римите, която е много ефектна («този дребен, непотребен живот» или «но горещите, вещите копия» от «Интелигент»), Но в «На един самоубиец» стихът «за внушителен» решителен протест» е невъзможен не само като ритъм, но и като съзвучие. Все в този стремеж за обновление Радевски на много места е изгубил лириката, изгубил е чувството. Действително въпросът е сложен. Въпросът е за социалния патос в новата лирика, който въобще липсва след Смирненски.

Покрай другите немалки заслуги, които Радевски има към поезията на художествения реализъм, трябва да работи за възвръщането на социалния патос."

Никола Вапцаров

Прочетена от 1818

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Мъдри истории от стари времена
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси