Гайтани вежди, снага топола

За страха преди нов роман

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

"Но как да напиша за това, когато се страхувам, че няма да смогна и само напразно ще се разраня." - "Покана за екзекуция", Владимир Набоков

 

Колко познато чувство! Героят е осъден на смърт. Не знае деня и часа. Живее в трескаво вдъхновение. То ще го пръсне, но не смее да започне да пише - не знае деня и часа, не е сигурен, че ще има време; мисълта, че няма да му стигнат дните и това само ще го разрани, го прави неспособен.

Гнил съм в килията на собствените си страхове, това е килия на смъртник. Заблуждавал съм се, че идеята е в процес на инкубация, че назрява и не бива да бързам. Всъщност, убивал съм я.

Тухлите на килията са били съмнения за неуспехи. Обективни са, да. И излишни.

Смяната на начина на живот е една малка смърт. През десетки преминах. Различни жилища, работни места. Все не знаех докога ще ми стигнат средствата за съществуване, а без съществуване няма и пръсти, няма и компютър и тетрадки, няма клавиши и химикалки, няма и писане. Защо да започвам нещо, за да не го завърша, а само напразно да се разраня. Логика на смъртник, не на жив човек. Идва разумното оправдание: като се изчистя от битовите проблеми, по-добре ще мисля, ще се отдам напълно на сюжета, ще потъна в него и ще поживея там, за да го осъществя по въ    можно най-добрия начин, защото иначе, и без друго, не си заслужава. Защото не знаех на следващия ден какво ще е, както Цинцинат от "Покана за екзекуция" не знае кога ще го екзекутират. Но е просто оправдание.

Сега знам, че описвам усещанията на много пишещи. Една и съща емоционална грешка. Недоверието в настоящето. Твърде отговорни се чувстваме пред неначенатия път. Знаем какво означава нещо написано от нас: дете. Мислим му само най-доброто, а възможно по-лошо от това да бъде незавършена една творба няма за нея. Може би само да бъде неуспешна, объркана. Но дълбоко в същността си това са едни и същи неща. Решителна е крачката към започването й и в заблудата, че живеем по-несигурно, отколкото е възможно да се живее. Драматизиращи често битовите си п  роблеми или поне маскиращи с наличието им липсата на творчески кураж, екзекутираме истинско творческо вдъхновение. Говоря в множествено число просто защото съм сигурен, че има много като мен и не само в съвременна България, където е очевидно умението ни да говорим мъдро защо не правим нещо и колко погрешно го е направил онзи, който е намерил куража, а най-трудно е като че ли да сторим това, на което сме способни.

Когато застанеш пред началото на роман, си пред необятна страна. Знаеш, че ще трае дълго. Като започване на връзка е. Като нова работа. С отговорността - пред себе си, пред най-близките, а и пред времето: твоето, което сега осъзнаваш колко е кратко, и времето изобщо, чиято тенденция чувстваш като строг диктатор, който очакваш да те осъди, че си посегнал на резерва, даден ти само на съхранение.

Тежка е първата стъпка. Изключително тежка е и често трае до завършване на романа. Не свършва първата, докато не си направил и последната. Не направиш ли последната, обезсмисля се и първата. И наистина, изисква се кураж. Кураж да започнеш нещо, което по обективни причини може да остане незавършено.

Но ако не опиташ, няма как да се случи. Оставаш в смъртната килия на собствените си страхове.

Все нещо в този живот ще остане незавършено, но в незавършения роман могат да се открият завършени стремежи, а в незапочнатия - нищо.

И тъй - с всичките начинания в живота ни. 

Прочетена от 463

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Сара и други любови - пълно издание
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси