Гайтани вежди, снага топола

Внимателно следя новините, макар и да не обичам да допускам те да влизат в моя вълшебен свят, в който живея. Споделяла съм с читателите на нашите колонки, че се опитвам да живея в свят, където неща като къщата на този или пък силиконът на онази нямат кой знае какво място. Но, като отговорна пред себе си личност, която се е захванала да пише ежеседмична колонка, не мога да си позволя поне да не слушам какво се случва около мен. Най-вече защото се опитвам да намеря онази добра новина, с която денят ми ще стане по-светъл, а като я споделя се надявам да направя по-светъл и вашия ден. И този път не беше лесно да намеря онази красива идея, която да ме вдъхнови. Новините ме заливаха с агресия, недоволство, безотговорност, страх. „Новородено момиченце, захвърлено в кофа за боклук", „Студенти освиркват Парламента", „Лекари и пациенти излизат на протест", „Граждани на Несебър ще правят подписка градът им да бъде изключен от списъка на ЮНЕСКО"... Във всяка една от тези новини има съдба, има болка, има неразбиране. Лекарите имат своята мотивация да искат да бъдат това, за което са учили - лекари, а не бюрократи. Пациентите искат да имат поне малко вяра и надежда, че съдбите и здравето им няма да зависят от разбирането и случайните приоритети на поредния експерт или министър. Студентите, а и работещите в БАН, искат полагащото им се внимание и уважение, защото тазгодишният бюджет ще мине и ще замине, но ще дойдат други години, в които дори и милиарди да се изсипят, те няма да върнат загубеното сега. Важно е, страшно дори. Това, което се случва. Но не можем да живеем само в страх и несигурност. Обикновеният човек не вярва в бъдещето си. Популярните ни личности, най-вече тези от екрана, се губят някъде между изгарящата ги самота и непосилното напрежение да поддържат образ, граден с години, който не е техен и определено не им е по мярка. Политиците ни, най-вече тези, които са избрали или са избрани да управляват и да решават проблемите на държавата, са затънали в своята несигурност и невъзможност да погледнат нещата от страни. Да спрат за малко и да потърсят диалог. Несигурният в себе си рядко приема подадената за диалог ръка. Пък и всички ние, като общество, не сме много склонни да направим този жест - да потърсим диалог, а не да дадем оценка. Да опитаме да проведем разговор, а не да крещим лозунги. За миг да се поставим на мястото на онзи - врага, който е враг, просто защото има власт и... И така се въртим в един кръг от недоволни граждани и неуверени политици. Кръг, в който едните се чувстват все по-предадени и с все повече неизпълнени желания, а другите... И те все по-предадени и неразбрани, все по-изолирани и притиснати, а от там и все по-неефективни. В такава ситуация е много трудно да намериш основа, нещо, върху което да стъпиш, та камо ли добра новина. Аз за себе си я открих в лицето на варненеца Христо Йорданов. Той ще представи идеите си на второто по големина изложение за аранжиране на растения в Англия. Това само по себе си е хубава новина, но лично моята си добра новина аз открих в неговите думи, с които той разказва идеята си за проекта, който ще реализира.

"За източник на вдъхновение използвам поемата на Петко Славейков "Изворът на Белоногата" от 1873 г. Когато Гергана е ухажвана от везира, тя описва своята малка градинка. На базата на нейната българска градина отпреди 137 години съм замислил своя проект. Само с наши цветя, описани от Славейков - карамфил, мушкато, здравец, гергина, тагетис, омайниче, чубрица, пирински чай и ограда от слънчогледи. Поставени в 359 керамични съда с различна големина, височина и форма. Аз, понеже все още нямам сили, а и опит да създам голяма градина, реших да направя нещо малко и симпатично - 35,9 кв. м, все вариации на кода на България +359.

Вместо да развалям градинката, ще я раздам. Ако мине кралицата - ще й връча саксийка. Други ще занеса в 170-те посолства на държави от цял свят в Лондон." - Христо Йорданов.

Господа дипломати, мисля, че един човек, който се е учил от цветята и е попил традицията на българската култура ви дава много добър урок за това как се прави лоби - работещо и ефективно. Чрез красотата. Онзи ден отбелязахме 130-та годишнина на Йордан Йовков. Онзи, който чрез всичките си творби ни преподава уроци. Дали ги разбираме или не зависи от това с какви очи ги четем. Но дори и най-невиждащите очи не могат да останат безучастни, когато чуват: „Какво е наше село без Албена!?" Спомняте ли си този вик? Христо Йорданов го помни и за това ще подари „саксийка", която да тръгне по света и да представи България. Не с проблемите й, не със загубените й политици, не с изоставените бебета, не с безизходицата, дето се чудим дали ни е по страх от престъпността или от безработицата, а с единственото, което от нас си зависи да запазим - с красотата. Онази, която ще спаси света, ако й позволим. Ако я допуснем да остане в сърцата ни и научим децата си да я усещат и споделят. Онази, заради която Гергана не тръгва с везира. И която пресътворява... за своите деца, за техните деца, за нас... За България.

 

Прочетена от 391

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Азбука на Любовта
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси