„Замъчи се Божа Майка..."
За мен. Лично. И за всички нас, които помним и все още сме българи.
Снежни планини, високо устремени върхове, река, голяма и бистра. Река, в която се оглежда лицето на Бог. В нейните води можеш да се покръстиш, но не и да замърсиш. В пещерите се събира богатството, за да напомня, за да бъде стожер и да премине през вековете, за да нашепва на потомците от къде и кога, защо и как народът ни поел е пътя си. Така е завещал на народа си роденият на тази дата (по онзи древен български календар - в ден Единак) бог - познат ни като Тангра. Небесният конник, родил се, за да пребори Тъмнината и да възвести Светлина. Защото е Богът-Небе. Да, на днешния ден ми се иска да си разкажем приказка. За българския народ. Народ, преминал време и пространство, за да го има и до днес. Не столетия, а хилядолетия оцелявал на опити за погубване, поробване, претопяване. Може би, защото винаги е имало някой, който е пазел завета на дедите - „сила без добро не може, но и добро без сила не може". Може би, защото винаги е имало по един певец, който да разказва легендата за най-голямата красота и най-голямата доброта, сбрали се в едно и дали началото на нашия народ. Той, за разлика от еврейския, не е Богоизбран, но е Богообичан, защото има най-трудната съдба - да оцелява, въпреки всичко и всички, за да пренася през вековете законите, по които трябва човек да живее. Но аз обещах приказка.
Размирно време било и много мъка имало, и битки, и кръв... Семейство изоставя детето си в гората. Пеленачето намерено било от сърна. Но не каква да е сърна. Вълшебна била тя. Небесна. Привлечена от небето от плача на детето, тя се погрижила за него. Така той станал Синът на Сърната - и с него започва Именникът на българските кханове. Но това е краят на приказката. А ние сме още в началото. Откърмено от Сърната, малкото момче се превърнало в бърз и смел младеж, а по-късно и в силен и справедлив юнак. Където имало неволя, той отивал да помогне и да върне надеждата. Не останал нито един разбойник, земеделците се радвали спокойни на труда си, конете били в безопасност по стадата, а девойките без страх можели да навлязат в гората. Разнесла се славата на този юнак. Славата за силата му и доброто му сърце. Но какво е една приказка, ако юнакът не срещне своята любов. И я срещнал - най-красивата девойка на този свят. И случило се това, което трябвало да се случи - събрали се най-голямото добро с най-голямата красота и род създали. Растял и нараствал този род, превърнал се в голям, смел и силен народ. Но име си нямали. Не бил им дал Бащата име, с което да се разпознават един друг. Отишли синовете при него, та да питат как себе си да наричат. И дал им име той - име, което само те могат да произнесат, така че, където и да са по света, себе си и братята си да могат да познаят. От този ден, та през векове, реки и планини този народ нарича себе си „българи". С името и завет им оставил, завета и пътя на Елена. На Светлината и Доброто. Онзи завет, с който и аз започнах своята приказка - да помним, за да ни има, да го спазваме, за да ги има и другите. „Сила без добро не може, но и добро без сила не може!"
Честит празник, българи! И Светли празници!
„Замъчи се Божа Майка
от Игнажден до Коледа,
че си роди Боже чедо,
Боже чедо Сур Елена,
Сур Елена - златни рога".
П.П. Честит празник и на моя син! Роден в деня на Светлината, с пожелание да среща много Светлина по пътя си и да не забравя, че пътят на Елена е да се стремиш към Светлината и другите да водиш към нея!
Прочетена от 513