Гайтани вежди, снага топола

Нов месец, Нова година, ново десетилетие... Само дето не е ново столетие, но и това преживяхме. В такива дни - начални, натоварени с очакване и надежда за вълшебство, обикновено нашият взор е насочен напред - към бъдещето. Но на мен днес ми е едно такова особено и ми се иска да погледна назад. Назад, назад, през годините и времето, да се върна 133 години, в една друга зима. Когато най-вероятно единственото Коледно пожелание е било свързано с мир и Свобода. Онази, за която сме платили с кръвта си, но която друг ни е отвоювал. Не, не казвам, че сме я получили даром. По-скоро си мисля за очакванията и надеждите, за жертваните животи, за предначертаните лични и обществени планове... И за случилото се след това. Та в този смисъл - платена с кръв, но отвоювана от друг и непонесена свобода. Ще кажете празници са - новогодишни, празник на града, а пък аз някак непразнично пиша.

На 4 януари 1878 г. (23.12.1877г.-стар стил) София осъмва свободна. Освободителните войски на генерал Гурко, след като преминават прохода в тежката зима, биват посрещнати от жителите на града (19 000 - през 1870г.), както повелява традицията. С хляб, сол, песен и цвете, макар и да е през зимата. Улиците са изпълнени с празнуващи хора, а руските войски, минали Балкана при нечовешки условия, биват сгрети от топлината на българските усмивки и сълзите в тъмните ни очи. Да, градът още не е столица на България, то и свободна България още я няма. Има сняг, студ, надежда. Има кръв, отмъщение, омраза. Има любов, скръб и вяра. И много, много очаквания. Как ще подредим и съградим града си - свободен, развиващ се, голям. „Расте, но не старее" - нали и до днес това е девизът на нашия град. Само дето се оглеждам по улиците и си мисля, че не знам дали расте и дали старее родният ми град, но става все по-негостоприемен, все по-навъсен и все по-сив. И май все по-често забравяме, че градът ни носи името на  мъдростта. Божията Премъдрост. Даден му през вековете, не само защото е един от най-древните европейски градове, но и защото стените му устояват на времето, планините го сгряват в пазвата си и го дарят с обич. За да продължи напред и да дарява на свой ред  любов и знание, красота и мъдрост. Така ще да са го мислили и нашите деди. Преди хилядолетия, преди векове, преди 133 години. През 4-ти век за малко да стане и столица на Великата Римска империя. Имал такива планове за любимия си град роденият в Ниш Константин Велики, който наричал Сердика „моят Рим". Ако искате да се почувствате по императорски, то разходете се южно от Президентството, между улиците „Калоян", „Позитано" и „Леге" - там е бил Константиновият квартал, където отсядал императорът в честите си посещения на града. По-късно, през 13в., оцелелите останки от този комплекс са превърнати в дворец на Севастократор Калоян. Така че, ако не се почувствате по императорски, то поне по севастократорски! Стига, разбира се, да имаше поне една ясна, целенасочена и последователна политика през всичките години за опазване на тези комплекси, дворци, на завещаното от тях... Онези, преди нас. Те са ни оставили, но какво ние ще завещаем на децата си? Какво ще достигне до онези, които ще дойдат след още 133 години? А за онези след 1133? Вероятно дори и няма да могат да си представят как е изглеждал един римски строеж. Всъщност, какъв ти римски строеж?... Та децата ни вече няма къде да видят как е изглеждала една къща тогава, когато генерал Гурко влиза със своя кон в освободения град. Трудно можете да им обясните къде и как е изглеждало описаното от Вазов кафе, в което Апостолът на свободата спокойно се оставя в ръцете на бръснарчето, докато турският началник го издирва. Или улицата, по която малко по-късно минава и продава кюмюр. А тя, улицата, и сега си съществува - в центъра на София. Само че е прекалено модерна, прекалено европейска, за да има място на нея за такива ти ми кафета и бръснарници. Така, както в езика ни не остана място за думи като „чаршия", „храм", „чибучица", „мегдан"...

Нова година е - време за пожелания. И аз си пожелавам нещо - пожелавам си да се намерят хора, които да мислят за тези след тях, когато градят и по-често разграждат града ни. Пожелавам си, така както не сме забравили исконното българско „Сурва, сурва година", така да запазим в паметта си езика български  с неговите искрящи от звукове думи. И да не забравяме, че София е майката на Вяра, Надежда и Любов, че пътят на нашия град следва да бъде огрян от Мъдрост. За да го има и за да ни има.

Прочетена от 454

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Сърдечни измерения
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси