Сега искам и аз да ти кажа нещо. От много ученост никой не е станал щастлив. Освен това няма ''учени'' места за всички хора, а някои (т. е. повечето) трябва да са изпълнители - работници на конвейера, продавачи, готвачи, стругари, камериерки и пр. И я си представи, ако държавата се впрегнеше да изучи всички до ниво доктор на науките? Какво щяха да правят тези доктори? Да стоят безработни, защото няма работа за тях, или да работят нещо под квалификацията си? И в двата случая няма да са щастливи. Затова на Запад много умно са измислили, че е най-добре да се изучат само тези 20-30%, които наистина са интелектуалния елит на нацията и за които има работа, отговаряща на високия им образователен ценз. А останалите 70-80% могат да бъдат много щастливи и да спестят сума ти усилия (на себе си) и разходи (на държавата), ако завършат едно нормално средно или професионално образование и после си работят и живеят. Ще се изненадаш колко много хора на Запад не искат да учат, защото са си щастливи като бачкатори. - край на цитата
Това са думите на един библиофоб. Запазих ги от стария форум АБВ, който се оказа бъгав и беше свален от всички сървъри. Не можа да се намери дори в кеширан вариант и си нямам представа колко озарение, колко вдъхновена мисъл и написани с кръв и сълзи думи са заличени завинаги от световната памет. Пазих си тези думи през годините - осем или девет, вече не помня, не ми се рови в мозъка, за да си припомня точно кога бяха написани. Не е и от такова значение. През времето поживях и понаучих достатъчно, за да разбера, попътувах и из тъй наречения "запад", а и се запознах с много хора, избрали да живеят там, за да се уверя, че не е много коректно това: "не искат да учат, защото са щастливи като бачкатори".
Но и това не е толкова важно. Пазих си тези думи през годините ревниво, за да се уверя, че някои от антиутопичните ми очаквания се оправдават с годините. Не споменавам автора им съзнателно. Не изпитвам омраза към него, не искам да го оскърбя, нито вече имам каквато и да е препирня с него. Но неотдавна - преди малко повече от месец, самият той беше крайно възмутен и протестираше срещу реформа, която унищожава математическите гимназии в страната. И подкрепих предложената от него протестна петиция с подписа си.
Спомням си с тъжна усмивка онзи наш стар спор - това, което сега го възмущава, е следствие на същите внушения, които някога шумно споделяше с горецитирания текст.
Когато спорехме преди години, изразих крайното си отрицание към това учебниците да бъдат облагани с 20% ДДС. Всъщност, не е тайна, че абсурден ми иде изобщо този данък четене, с който са обложени книгите у нас. Човекът беше дълбоко убеден, че изразява "новото мислене". В това е било убедено масовото съзнание и преди 60 години, когато с оправданието за правописна реформа в централите на БКП са изричани подобни на цитираните по-горе думи, целящи да убедят хората в опасността от "много ученост", преди да бъдат иззети и претопени книгите от домашните им библиотеки, като голяма част от тях никога няма да видят повече живот. Трябвали са хора - работливи и щастливи, не особено начетени, на онова "ново време", което сега ни изглежда печално старо. То си отиде, но идеите му си останаха. И те не са дошли с него, всъчност идват от стари, по-стари и още по-стари "нови времена".
Аутодафето пред Берлинския университет по време на Третия райх. Още по-назад - Торквемада изгорил нехристиянските книги. Още по-назад - приели християнството магьосници сами изхвърляли книгите си в кладите. Или още по-назад - изгарянето на Алексадрийската библиотека. Или още, още по-рано - по време на династията Цин е организирано изгаряне на книгите на философите и тяхното избиване. Пак с цел общонационално благо, пак правописна реформа. Идеята всъщност винаги е била една. Сменяла е дрехи, униформи и маски, оправдавала се е с диаметрално противоположни позиции в различните времена, в "различните", но отново еднакви в своята същност, общества. Враг на тази идея не са непазарните знания, нито гнилия империализъм, нито враговете на Райха, нито дявола, нито християните или философите. Враг на тази идея винаги е била човешката душа, нейната свобода - въображението.
В света на въображението законите, които дават чувството за сила на библиофоба, имат малка власт. Това провокира раздразнението на библиофоба към книгите, докато накрая раната му закърви, разгневи го и намери поредната логична и "полезна за цялото общество" причина, нямаща нищо общо с истинската, с която се нахвърля върху книгите.
Библиофобът е в онази ученическа тайфа, която се смее на "задръстеняка", разтворил томчето, потънал в своята реалност. Библиофобът е мургавият баща, който спира детето си от училище, праща го да проси или го учи на онова, което сам умее. Библиофобът е не-мургавия селянин, който казва на внучето си: "остави ги тези глупости, аз две книги през живота си не съм прочел". Библиофобът е един старшина, който веднъж ми взе една фантастична книга, само защото съм я притежавал, което означава, че ще наруша с нещо устава. И такъв като него вероятно е имало във всяка войнишка служба. Библиофобът е и във всяка политическа сила, и във всяко правителство. Библиофобът поддържа гореспоменатия данък четене, макар че точно в настоящия момент у нас трябва да се чете повече от всякога, а се чете по-малко откогато и да е било. Библиофобът искаше да изчезне площад "Славейков", сайта "Читанка". Да бъде отменен в училищата българския език като задължителен. Рядко библиофобът няма влечение към книгите. И ако сам ги отбягва, то е защото се бои от изкушението им. Като силно сексуален млад естет, който отбягва да е насаме със сексапилни млади дами. Като алкохолик в начален стадии на ремисия, който отбягва кръчмите. Истината е, че библиофобът усеща силата на книгите, която подведените от него по-безразлични към словото наивници не усещат. Библифобът е извратен библиофил. И като стигнах до там, няма как да не пиша за извратените библиофили, т.е. парадиращи с начетеност в литературата еснафи, готови да осъдят всяка литературна форма, стил, маниер, който не познават. За тях например магическият реализъм или, ако щете, сюреализмът, са "отвлечени кошмари", "шизофренични бълнувания"; който и да е жанр с еротична насоченост е "порнография". Добре са опознали само лансираната по времето на авторитарния социализъм литература, изучавана в учебните заведения, но не са имали интерес за останалата извън обсега й. Храбро обаче излизат извън компетенцията си, за да "критикуват", т. е. да плюят, онова, което не е съобразено с ограниченията им. Точно тези представящи се за библиофили библиофоби са най-страшни и опасни, макар че често приличат на палячовци - идеалисти.
Споменах за аутодафето пред Берлинския университет. Точно такива са били хвърлящите в кладите книги на Ремарк, Стефан Цвайг, Ерих Кестнер, Томас и Хайнрих Ман. Професори и студенти, начетени, но недостатъчно, за да оценят гениите си. Умни, но недостатъчно, за да не се омагьосат от речите на поривистия Гьобелс.
Библиофобът побеждава днес. У нас. И без клади. Миналата година по това време излезе статистиката, че около 30% от българите изобщо не докосват книга. Преди дни разбрахме, че сме най-необразованите в цяла Европа. Не само в ЕС.
Библиофобът е този, който разпространява идеята: "Сериозен човек съм, нямам време за четене".
Библиофобът всъщност е ревнивец. С дълбоката мания, че е самият Йехова. Осъждащ възможността за алтернатива на онази реалност, в която той чувства, че има някаква власт. Библиофобът е едно треперещо хлапе, ужасено до смърт от възможността да остане сам'о в свят, който единствено то приема, но в който сам би се чувствал нереален, изгуби ли онези, на които арогантно повелява.
Още миналата седмица в предишната колонка: "Четенето е най-силния стимулатор на въображението" заявих, че следващия път ще пиша за библиофобите, без да знам, че в това време планетата ни ще се прости с тялото на Рей Бредбъри. Този, който най-остро осъди света на библиофобите и техните ценности. В едно интервю Рей Бредбъри нарича Жул Верн свой баща. За мен пък Рей Бредбъри винаги е бил повече от духовен баща. И всичко, което са ми тъпкали в главата хора с думите, че е полезно за мен, не може да се сравни като сила и влияние за душата ми, нито е спасило толкова пъти живота ми, колкото едно изречение на Рей Бредбъри: "Ако не пишеш много, си погубен." Въпреки това не изпитах скръб от факта, че вече няма тяло. За малко се натъжих от мисълта, че той няма да пише повече, но бързо осъзнах, че и тази мисъл не е вярна. Защото стилистиката му работи, работят идеите му, има го влиянието му върху характерите на милиони. Чрез техните пръсти призракът му ще продължи да пише. Биологичното тяло е кратко, а неговото си поживя, взе си своето. Но истинското, онова, с което той живя на цялата планета и е било в биологичното му тяло, ще си остане тук. Този човек не е покойник. Напротив: сега започва животът му като свръхествено същество, подобно на героите му в "От прахта родени". На четиридесет и три години почувствах какво е някой да е жив в сърцето ти. Нищо, че от най-ранни години, във всяка реч високо изказваха кой бил "жив в сърцата ни", като в това множествено число се включваше и моето сърце; и пиян от всеобщото внушение, може би съм и изричал клишето.
Докато Рей Бредбъри се чете, докато тези, на които е повлиял, се четат, Рей Бредбъри ще е жив, а библиофобът ще се зъби.
Умре ли Бредбъри, светът ще е свят на библиофобите. А човекът ще е всичко друго, само не и човек. Защото човек е своята свобода и своето въображение.
Прочетена от 1096