(записки по монографиите на Б. Богданов за ранната старогръцка лирика)
От най-ранни времена хората се вълнуват, обладани от сложни лирични и патриотични чувства и се опитват да ги изразят със силата на словото и музиката. Поезията е едно от най-интимните, съкровенни човешки послания в сложното взаимодействие на индивида с природата, с хората и със себе си. Днес, в глобалната мрежа всеки има възможност да сподели своите вълнения с различни изразни средства. Прави ли ни това поети, художници и музиканти обаче? Нека поговорим за изкуство и за литература.
Не дали бихме могли да надникнем достъчно дълбоко в настоящето, ако не надникнем поне за малко в миналото? Днес искам да ви изненадам с неочаквана тема. Ще се опитам да ви разкажа за предшественичката на поезията - ранната старогръцка лирика. Както установих, дори след толкова много векове, тя може да съперничи успешно на някои наши съвременни поети с дълбочината на чувствата, изразени в творбите.
Като жанр, лириката възниква още в древногръцките полиси 7 век (пр. Хр.) - един от трите литературни рода (епос, лирика драма). Със сигурност веднага ще направите етимологична връзка между понятието „лирика" и музикалния инструмент лира - ранната старогръцка лириката се „пеела" под музикален съпровод. Наистина той бил елементарен - малко въведение и поанта или къса партия между две строфи, а като съпровод на гласа - прост унисон или същата мелодия в октава.
Музиката на ранната гръцка лирика произвеждали главно двата древни инструмента - лира и флейта.
Първата лира направил малкият Хермес, като опънал струни върху черупката на една костенурка. Своето изобретение той подарил на Аполон, за да усмири гнева му, когато го хванали, че откраднал неговите крави. Аполон харесал лирата и я използвал. От нея се зародили подобните струнни инструменти - китарата и формингсда.
ЗаЗа съжаление флейтата имала незавидна съдба. В училищното музикално образование дървената свирка не била допусната. В някои литературни жанрове обаче тя се наложила много по-късно на полуострова. Така или иначе реалната история на флейтата започнала от Фригия. Един полумитичен реформатор и съвременен поет на име Олимп, я усъвършенствувал и използвал в песената лирика. Поради изнежения си музикален строй обаче, тя се наложила трудно в гръцкия свят. Най-напред се промъкнала в пиршествата на аристократите от Йония, после в култа на Дионисий и чак накрая се разпространила по-нашироко. През 582 г. пр. Христа, била въведена официално дори на празниците на Аполон в Делфи.
В крайна сметка понятието лирика се приело условно доста по-късно, най-вече, за да се обединят различните лирически видове в едно. Лиризмът идвал от трудовото ежедневие, от религиозните обреди и, макар че времето на политически и социални промени никак не било
песенно, важно е да разберем какво е мислил и чувствал поета. Затова само условно можем да наречем времето, в което се появил - лирическо. Най-съществен за него бил засиленият интерес към настоящето. Лирическият герой разказвал за действителни събития. И тъй като познанието и реда в света се осъществявали чрез силата на боговете, в стиховете имало много митология. Но в крайна сметка лириката се родила като средство за общуване между човешката общност и индивида, а най-същественото си останало лирическото преживяване - страданието и възторгът на един субект, изправен сам срещу света.
Та не се учудвайте, че лириката се „пеела". Различните лирични видове се изпълнявали по различен начин в Древна Гърция. Освен пеене, имало декламиране и танц. До 5 век лириката се деляла на два основни вида - декламативна и песенна лирика (мелическа, от гр. Мелос - "песен").
Декламативната лирика имала два подвида: елегията и ямба. Тези имена са останали и до днес като названия на едно лирическо стихотворение и една двумерна стъпка. В древна Гърция обаче означавали лирика, написана в двустишие от шестостъпник или петостъпник. Ямбът не се различавал много от елегията. И тогава се пишел в размер ямб и бил носител на хапливи нотки, сатирично съдържание и засягал различни актуални теми.
Най-древният елегик, Калин от Ефес, я използувал, за да подбуди младежта на родния си град за отбрана, а спартанският поет Титей я използвал за патриотична пропаганда. Друг лирик, Архилох утвърдил ценността на този живот тук, на собствените си страсти и собственото си чувство за чест чрез ямба. Легендата разказва, как излъган в любовта си, той довел да самоубийство с острите си ямби своята любима и нейния баща. Освен това, безличността на епическия поет била окончателно преодоляна от Теогнид и желанието му "да имат печат тия стихове, та да не може никой тайно да ги присвои".
Най-добрата участ за смъртните -
да не са се раждали никога.
И никога да не са виждали на слънцето лъчите.
Ако си се родил - да влезеш по-бързо през покоите на Хадес.
И дълбоко под земята, в тъмен гроб да лежиш.
/Теогинд/
Песенната лирика обаче достигнала по-висока степен от декламативната, защото била обвързана със служене на колективна цел. Изпълнявала се сватбена, погребална, пиршествена лирика и военни маршове.
Нейният солов вариант възникнал в затворените мъжки и женски обединения на остров Лесбос през VII-VI век (пр. Хр.) в творчеството на Алкей и Сафо. Лириците творели в малки затворени общества и изразявали настроенията и мислите си, грижите на своя малък свят, противопоставящ се на външния. Типичен пример в това отношение била соловата любовна лирика на поета-аристократ Алкей.
„Защото времето за тебе"...
е вече минало,
плодът - доколкото се е.родил,
прибраха вече.
Ако лозницата надежда дава,
защото е добра -
ще донесе немалко грозде...
Късно, но от такова грозде...
Боя се,
че със тях ще оберат
и неузрялото...
/Алкей/
* * *
Че аз не заслужавам твоето внимание!
Прекрасно мога да те укротя с юзда
и хванал поводите ти, да те закарам чак до края...
Сега пасеш в ливадите,
подскачаш леко,
защото нямаш, опитни ездачи.
/Алкей/
Най-пълна поетическа разработка темата за любовта получила в творчеството на Алкеевата съвременница Сафо.
Чиста дево, меденоусмихната теменугокоса Сафо,
искам нещо да ти кажа, но срам ми сдържа езика. /Алкей/
Ако ти би имал нещо свястно и хубаво да ми кажеш,
ако не стои на езика ти нещо лошо,
срам не би затварял твоите очи, а би се изказал направо. /Сафо/
Да не забравяме, че както Алкеевите стихове, така и нейните се създавали в малък кръг от близки. Сафо пишела за девичия хор, който ръководела. По всяка вероятност тя стояла на чело на религиозно сдружение под патронажа на женска богиня - Афродита или на Хера. По онова време имало много подобни сдружения със сериозни социални фунцкии. В служба на Афродита или Хера момичетата се подготвяли за предстоящия семеен живот. Така любовта станала атмосфера на този затворен колектив:
(И ето - тя завинаги си тръгна.)
Не лъжа - бих желала да умра.
Тя плачеше, когато ме напусна.
Течаха топли нейните сълзи:
„Ах, колко съм отчаяна, Сафо.
Кълна ти се - не искам да си ида."
/Сафо/
Лириката на Сафо възникнала като че ли от чувственото й състояние, и на свой ред изразила неговата сложност. Луната, звездите и простите думи - всичко това у нея показало силата на началото.
Вече залезе луната.
И Малката мечка след нея.
Среднощ е; текат часовете,
а аз съм сама във леглото.
/Сафо/
Може би най-личното откритие на Сафо е невероятно живото чувство за природа, липсващо в епоса, дори и у Алкман преди нея.
Сладката ябълка, дето на клона висок червенее,
там, на самия му край, да откъснат забравиха всички.
Всъщност, не са я забравили, а да я стигнат не могат.
/Сафо/
Поезията на Сафо крие много значения и въздействува независимо от фрагментарността си, поради щастливото равновесие между житейския й опит и поетичните средства, способни да го изразят и да го издигнат до обща лирична съдба.
Хоровата лирика пък имала още по-определено колективно предназначение от соловата. Тя се изпълнява от празничен хор пред празнично множество. И, макар че поетът говорел чрез хора за себе си, празничната тема - възхвалата на божество, на митологичен герой и на победител в състезание - ставал повод погледът да се обръща към старината и древните сказания. Хоровата лирика като че ли се отделяла от настоящото.
Но нейната история прехвърлила края на класическата епоха (IV век пр. Хр.) и се претворила в друг жанр - атическата драма.В следващата епоха на елинизма живяли големи лирически таланти, но те вече били поети в тесния смисъл на думата. Поезията им може да се чете и декламира, но не и да се пее, защото музиката окончателно се отделила от словото. (следва)
Прочетена от 1568