Понякога животът и съдбата ни правят подаръци. Често не успяваме да ги оценим на момента, но те оставят следа у нас. За мен един такъв подарък беше запознанството ми с Дамян Дамянов преди доста години. Тогава Съюзът на българските писатели все още се намираше на ул. „Ангел Кънчев". Попаднах там случайно, макар и не съвсем. Едно мое стихотворение се беше харесало на човек, който всяка сряда посещаваше клуба на Съюза и той ме покани на среща. Станахме приятели. Постепенно разговорите ни придобиха онази споделеност и дълбочина, която позволява близост и отдаденост. В един от тези разговори аз изказах своята любов към стиховете на Дамян Дамянов, а той ми предложи да ни запознае. След няколко среди и това се случи. Отново там, в кафето на Съюза. Общуването с Дамян беше затруднено от неговото заболяване. Надежда Захариева беше нещо като преводач на разговора. Може би затова тогава не успях да се насладя на срещата. Виждах един човек, чийто поглед е устремен някъде извън хоризонта, но в същото време е изпълнен с някаква необяснима мъка. Очаквах очите на този поет да излъчват любов и сила. Да, имаше сила в погледа му, въпреки приковаността към инвалидната количка. Но не видях любов. Това ме смути и някак ме накара да се затворя в себе си. Трябваше да минат много години, трябваше да опозная голяма част от българските творци, за да разбера, че добър поет не винаги означава добър човек. И че добротата е едно много широко понятие, което може да има много измерения. Сега знам, че за да пишеш красиво за любовта, не е толкова необходимо наистина да си изживял голямата и разтърсваща любов, а по-скоро да си повярвал в нейното съществуване и да си дал свобода на фантазията си. Прекрасно е, когато сърцето следва тази фантазия, но не е задължително, за да се роди онзи стих, който ще надживее не само тази любов, но и теб самия. Не е задължително да си бил обичан до всеотдайност и саможертва, за да можеш да опишеш това чувство и да благодариш за него. Нужно е просто за миг да му повярваш. Но това го научих след години. Тогава, в онзи следобед, по-скоро ранна вечер, когато се запознах с Дамян Дамянов, не ги знаех тези неща. И някак вечерта мина, Надежда Захариева подкара количката към дома им, а аз останах леко разочарована, някак загубена. След това същият този мой приятел ме заведе на гости у тях. По-късно научих още един урок - рядко такива жестове се правят, само защото ти си талантлива, умна и интересна. Човекът се опитваше да ми бъде път в едно полузатворено общество, от една страна, защото наистина беше харесал това, което пиша, от друга страна, оценяваше интелекта ми, но от трета, може би, най-важната, проправяше своя си път към моето легло и сърце. Но това е тема не за неделната колонка. В дома на Дамян Дамянов вече се чувствах не толкова изгубена. На тази втора среща отидох без очаквания и затова нямаше как да бъда разочарована. Няма да изпадам в жълти подробности как е изглеждал домът на големия ни поет. Това не е интересно за никого. Още повече, че тази среща се състоя във време, в което той беше позабравен, даже и отхвърлян от голяма част от обществото. Самотен и изоставен - от приятели, от съидейници, дори и от близките си. И тогава видях един друг Дамян Дамянов. Не големия поет, а големият човек, който умееше да оцени и най-малкия жест, който не искаше да слуша от мен за това колко много харесвам стиховете му, а да чуе какво мисля аз за случващото се, да разбере защо за мен е важна срещата с него, да вникне в онези кътчета, в които аз дори и на себе си не позволявах да надникна. Нямам спомен къде е била по това време съпругата му. И не беше толкова важно. Човекът, който ме заведе, беше негов приятел от години и нямаше нужда от „преводач". Пък и като слушаш със сърцето си, можеш да прочетеш думите в очите, в оформящите се устни, в жеста... Странно нещо е паметта - не помня пихме ли нещо или не, не помня дори кой къде седеше, но си спомням един въпрос, който след това и за мен стана любим - „Какво вярваш, че можеш да дадеш?". Е, аз си го промених в „Какво вярваш, че можеш да кажеш на другите?", но същността е една и съща. Помня какво отговорих тогава на Дамян Дамянов. Но колонката е за него , не за мен, затова няма да го споделям сега. По-важното е какво на нас ни е дал Дамян Дамянов. Не мога да говоря от името на всички. Мога да споделя на мен какво ми е дал - с книгите си, със стиховете си, с присъствието си. Дал ми е уроци - някои от тях вече бях усвоила, още когато се запознахме, други - усвоих след двете си срещи с него, трети - по-късно и знам, че има още, които очакват своето научаване. Но дори и да не успея да ги науча, стига ми това - знам, че любовта е отдаване и саможертва, а силата е в душата, ако тя е свободна, независимо кой и колко се опитва да я приковава. И че силата и любовта са свързани. За да обичаш, не просто трябва да си свободен, но и трябва да има какво да дадеш - да жертваш и да те боли от тази жертва, но въпреки това да си щастлив. А какво ти трябва, за да си поет? „Сърце, запяло от болезненост" и вяра в думите.
Няма да напомням биографични данни за живота на този творец. Вярвам, че ги знаем всички, а тези, които са ги позабравили, могат лесно да ги намерят по Интернет. По-добре да си припомним неговите стихове...
Среднощна лирика
Не питай все защо до късно свети
прозорецът на будната ми стая.
На светло пишат всичките поети,
макар че в мрак тъгуват и мечтаят.
Налудничави, зли и неспокойни,
те най-спокойни или пък най-умни
се чувстват само в оня миг, във който
мъртвилото расте и става думи.
Тогава тишината е най-бистра,
най-чист - листът и мисълта - най-ясна.
И всички думи, гласове и мисли
заемат своето най-точно място.
Не питай все защо до късно свети
едната моя лампа в тъмнината,
че ако ангел слезе от небето,
без нея как намерил би земята?
Поезия
Не знам защо, но, знайте, ми се струва,
че в стихове щом вземе да говори,
човекът, ще - не ще, се попреструва
различен от останалите хора.
Май мерената реч го притеснява.
Гласа му прави някак неестествен,
гръмлив и преднамерено подправен.
Превръща го от земен глас в божествен.
Дали е тъй, не е ли тъй, обаче
боя се, че преструвката във туй е:
Преди да се засмей или заплаче,
той смята колко хора ще го чуят.
А истината е далеч по-проста:
неотличим от никого и в нищо,
поетът - нито дявол, ни пък господ -
е длъжен, както мисли, тъй да пише.
Когато му се смее, да се смее.
Когато му се плаче, да си плаче.
Но всичкото, което преживее,
да си го каже простичко, така че
щом друг го прочете, и той да зърне
там себе си - разплакан и усмихнат.
Така стихът му в свят ще се превърне,
а целият свят - само в два-три стиха.
Пролог
Мълчах. Със месеци, с години.
В бележниците - нито ред.
В душата - болка нестопима,
на стола - спомен от поет.
Във пощенската ми кутия -
писма без подпис, без адрес:
"Ще те разпънем и убием!
Ще те размажем като пес!"
Терор. Заплахи. Кал. Помия.
В стъклото - камък зъл, трошащ!
Не само във стъклото биещ,
а във самата ми душа.
"О, Боже!" - в чудо се намерих...
Замерящият ме със кал
ръка целуваше ми вчера,
защото аз го бях възпял,
защото - тъмен и бездомен -
в дома си и във своя стих
го приютявах с покрив, с помощ...
С това ли ми се отплати?!
Ще подновя стъклото кухо,
ала душата - как? Не знам.
Дорде живея, ще ми духа
и ще ми хвърля студ оттам.
Било какво било. Остана
в предишното ми битие.
Заръби във душата рана,
кое забравено, кое
простено - спомен стар, отминал.
Люти в очите ми плача.
...Мълчах със месеци, с години...
Не мога вече да мълча!
И от един строшен прозорец
гласът ми шепне нестрошен:
"Простил съм ви отдавна, хора!",
Дано и аз да съм простен.
Ръката ми отвикна от писалката...
Ръката ми отвикна от писалката,
машинката ми пишеща ръждяса.
И се простих с илюзийката, малката,
че някога съм бил поет и пак съм.
Какъв поет?! Глупак! И нищо повече!
На този свят, сегашен и предишен,
любов не му е нужна, а любовници.
Поетите са хора най-излишни.
Да, той, светът, зает с по-други трепети,
затънал цял в омрази, в бизнес, в кърви,
наистина обича си поетите,
но само че ги предпочита мъртви.
Та да приключа с темата започната
за творчеството, смисъла, живота,
все пò си мисля да им туря точката -
не в листа с молив, а с куршум в челото.
Така най-лесно драмата си, малката,
зарад която толкоз труд излишен
съм изхабил с машинката, с писалката,
с един-единствен изстрел ще напиша.
Вапцаров
Можеха да те спасят. Не смееха.
Кой бе ти в сравнение със тях!
Мреше ти се - тях им се живееше!
Бе безстрашен - тях ги беше страх!
Пуснаха те пред дулата, страшните.
И тунелът взе да се тресе.
И те грабна тишината, лашна те -
в бъдещето да те пренесе.
Днес си по-голям от всички тях. Но питам се:
ако мой приятел набеден
го осъдят, как ли аз - защитата -
жив да го спася? Ами ако в битката
някой ден той победи и мен?
Над тефтерчето на Левски
"НАРОДЕ????"
стр. 115
...А страничката, види се, е мокра...
Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?
Той - чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал - ако е кал? - сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!
Какъв "народ"? И кой "народ"? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения - него - да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да възпре?
А тръгнал бе за него той да мре!..
За същия... Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ "свещен"...
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял - "Народе????"
Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!
И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!
Прочетена от 2435