Последните няколко дни из форумите нашумя - „Най-голямото плагиатство извършвано някога" и подобни бомбастични заглавия. За жалост това нито е новост, нито е изолиран случай, просто за първи път засяга тези хора.
Какво точно се случило. Авторка от Бургас, Мария Димитрова (23 г.) е издало стихосбирка - „Нежна стихия", която се оказва пълна с произведения крадени основно от конкурса „Ерато" във вестник „Уикенд", като за цвят са добавени стихове на Давид Овадия, Блага Димитрова и някои други известни творци.
На 10.02 авторката ще има премиера /ако се осмели/ и ще е интересно какво ще се случи след множеството закани. Засега издателството (Божич, Бургас) е запорирало тиража.
По интересно е обаче другото. Какво ще се случи на авторката, дори и при заведен съдебен процес срещу нея. Вярно е, че Законът за авторските права и сродните им права (ЗАПСП) защитава правата на авторите, но той няма автоматична наказателна клауза.
Юридически това е доста дълго и сложно за обяснение, но накратко нещата са следните - установяването на нарушение на закона, не води автоматично до санкции.
Този закон не е част от Наказателния кодекс и държавата /прокуратората/ не се самосезира по него. Как се превежда това - ами за да получи авторката някакво наказание трябва да се заведе ГРАЖДАНСКО дело срещу нея. Колкото по-колективен е иска, толкова повече има шанс това дело да стартира поне преди лятната почивка на съда. Вероятно ще е по-бавно, преди това ще има много дознания, а основната част от авторите с накърнени права не живеят в Бургас и разпитването им ще бъде трудно.
По-сложен в въпросът с доказване на авторството над произведенията. Както е записано в закона, авторството над произведението възниква в момента на създаване. По-сложна е доказването на процеса. Стандартно, ако няма публикация в печатно издание с точно обявена дата, то правата в/у произведението се доказват със свидетелство на трима пълнолетни граждани на РБ, които свидетелстват, че са запознати с това произведение към определена дата. В повечето случаи тия свидетелства са „дума срещу дума", особено когато и свидетелите на другата страна твърдят същото. Разпечатките от литературните и други подобни сайтове, имат само спомагателен характер, тъй като за да ги приеме съдът за доказателство, то трябва свидетелстване на „вещи лица", че действително записът в базите данни е направен към тази дата и прочие технически подробности.
Както пише Чудомир - „станалото - станало, то срамът със сапун не се измива", но как да си защитим правата така, че да няма съмнения в тяхната достоверност.
Първият вариант е от най-бабешки тип - разпечатвате си произведенията към определена дата, залепяте ги в един плик и отивате при нотариус да ви удари един печат /с подпис и дата/.
Този плик, представен пред съда, свидетелства че към тази дата вие имате авторство над тези произведения.
Другият - по-стандартен метод е защита чрез издаване - дали било на книжен или електронен носител /е-книга/. Към всяко подобно издание се издава ISBN и се дават съответните бройки в Депозитния отдел на Народна библиотека /отскоро е национална/. Съответно съдът се запознава с изданието, сверява ISBN-a и се съгласява с твърдението, че към тази дата тези произведения са ваши.
Сериозният начин е съвсем друг - това са Организациите за колективна защита на авторските права. Новите промени на закона им дават доста широки правомощия. Тези организации имат право да се явяват в съда от името на автора и да защитават правата му. Нещо подобно се опитахме да сформираме преди време и подобна защита ще предложим на всички членове на Клуб „Буквите".
За да се осъществи подобна защита, авторът трябва да членува в подобно обединение или да има сключен договор с него за защита на авторските права. В случая с гореописаната стихосбирка,Фондация „Буквите" не може да направи нищо, освен да даде свидетелски показания за произведенията, тъй като тя няма конкретен договор с нито един от засегнатите автори.
Защо е важно това - защото думата на съответните организации тежи! Едно е дума срещу дума на произволни, неизвестни на съда и обществото свидетели, а съвсем друго клетвената декларация на Юридическа организация, със съответната дългогодишна история.
В голяма част от случаите при подобни дела, съдът съдейства за извънсъдебно решение на проблема, когато едната страна е Организация за колективна защита на авторските права.
И последно - какво ще се случи на това съдебно дело, ако все пак Йосифова и нейните адвокати успеят да го заведат и съдът му даде ход, а не го сметне за маловажно.
Според Гражданския кодекс, могат да осъдят Мария Димитрова по два параграфа - за пропуснати ползи и неизплатени хонорари от книгата и за морални щети.
При условие, че тази книга реално не се продава /вероятно се подарява или се продава на ръка/ то официално в съда не могат да се докажат пропуснати ползи. Авторите /всички заедно/ имат право на до 15% от коричната цена на книгата. Ако тя е издадена в 300 тираж, при цена 5 лв /не знам колко е в действителност, на задната корица няма цена/ то общата сума е 225 лв, която трябва да се раздели на десетина автори.
За морални щети Софийския градски съд присъжда обикновено до 1000 лв. В случая, вземайки под внимание състоянието на авторката (жълта книжка) вероятно няма да има присъда по това обвинение.
Това е единственото, което може да постанови съда /имаше скоро аналогичен случай с Красимир Йорданов/. Вероятно ще включи условието за публично извинение по медиите, както и добавяне в книгата на подлистник с имената на авторите, но съдът не може /няма по кой член/ да постанови изземване на книгата. Така, че мечтите за публично аутодафе, няма как да се сбъднат.
И последно - кой носи реалната отговорност за тази книга. Много странно, но не е издателството. За книгата е платено /950 лв/ следователно тя е издадена по добавката в ЗАПСП - чл. 53 - Издаване за сметка на автора.
В този случай в договорът за издаване е записано /обикновено член втори/, че АВТОРЪТ има правата да издаде тази книга. Т.е - в този случай издателство „Божич" не носи никаква отговорност, освен явната му некадърност да не познае произведение на класиците.
Какво трябва да направи всеки един автор, който гледа сериозно на творчеството си, за да няма подобни проблеми. Основното - да намери организация, която да се занимава със защитата им. Принципно - дори и Писателските съюзи би трябвало да правят това, като браншови организации /а не само да събират членски внос/.
Колкото да са симпатични Георги и Мая /посочвам тях, тъй като основно произведенията са крадени от Откровения/, колкото и дълга история да има сайт, то в съда те са само физическите лица Георги и Мая и тяхната дума не тежи повече от думите на останалите свидетели.
Прочетена от 733
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.