„ - Вземи това копче от моята риза - прошепна мъртвият. - Сложи го в ръката на времето и после го закачи на врата на омразата. Носи го, когато усетиш, че споменът за мен изгаря под плачещите сълзи на свещите. Целувай го, когато забравиш вкуса на моите устни. Хвърли го, когато вкусът на чуждите устни замести моите. Тогава вече не идвай на гроба и не плачи, не целувай кръста и не ми оставяй цветя. Аз вече ще съм забравил тебе и себе си.
Това казваше мъртвият, стиснал уморено очи, ала никой не чуваше. За всичко са виновни единствено мъртвите. Прекалено тихо говорят."
На Задушница не можах да вляза в църквата. От разнопосочните улични ръкави се изсипваше море от хора. Стоях замислена сред пъплещото, блъскащо се множество. Гледах свещите, които купуваха и палеха един след друг живите за успокоение душите на мъртвите. Изпитах студ въпреки топлото слънце навън. Скъпите свещи ли показват голяма любов? И само на Задушница ли се доказва обичта ни към тези, които вече са Там?
Скоро мой приятел попита „ Можем ли да обичаме истински живите, ако сме забравили колко са ни обичали мъртвите?".
За пръв път не влязох в църквата. Не купих свещи - нито от най-дебелите, нито от най-големите, нито от най-скъпите, нито от най-евтините. Повиках най-светлите спомени за моите мъртви и ги нахраних с обич. Прегърнах най-белите облаци и по тях изпратих прегръдка на тези, които ми давах своята обич и сила, докато бяха тук.
Защото най-дълго гори свещта, която се пали в сърцето със силата на обичта всеки ден.
Да се грижиш за мъртвите, а да си забравил живите, не е обич. Човек може да го осъзнае всеки ден, дори на Задушница.
Прочетена от 712