При първата чашка мислите са пърхащи пеперуди - всяка с цвят и идея. Битието е мисли. Поетичната същност припка след тях и с мрежата си прилича на дете. Улавя ги и ги пробожда, поставя ги в хербарий, като с телата им прави чудата мозайка.
При първата чашка границите на духа се размиват. Недопустими мисли изпълват тялото. Задръжките са украшения - белезници до скоро, вече приличат на златни верижки - крехки, скъпоценни. Каприз, с който можеш да блестиш, без да те задължава с нищо, без да се налага да мислиш за сложната система от всички житейски и психологически условности, с които трябва да съобразяваш всяка своя постъпка и дори мисъл.
При първата чашка думите стават чевръсти. По-остри са ръбовете им, мелодични са, ритмиката - изненадваща. Смисълът - по-богат от този, с който разрешава ежедневието да се разхождаш - за да не бъде обрана душата ти от древните проблеми или бисерите - омачкани от чифтокопитните. Не е необходимо дори да изписваш думи, ти съществуваш в поезия. По-красиво е. Дори когато е по-тъжно, дори когато е по-отчаяно. Поети са и тези, които не пишат поезия. Дори и тези, които не я четат. Грубата им същност е готова да се присмее - с повод и без повод, на всичко изящно. Да го счете поради необясними причини за грях. Да го прегази. Отчаяните души, свикнали с мизерстването си, живеещи на дъното и в калта, във всеки един смисъл на думите. Приближилите се до скотското. Защото във всички има частичка заложба, а във всеки - един и същи стремеж. Частица от Божието дихание, от творческия импулс в Словото, началото на всичко човешко. Разликата между тях и осъзнатите поети е умението да се разпознава и пресява зърното от плявата на това състояние. И ако това не се върши с любов, ако не носи по-голямо опиянение от опиянението на чашката и думите, то тогава е къртовска работа, която не всеки има волята да изпълни до край, а се лишава и от личното удоволствие на състоянието, в името да направи нещо повече с него.
Не знам как е било при големите. Някои са съсипали живота си в личен план. Вийон, Верлен, Буковски, Джек Лондон, Хемингуей и още стотици други, за които не е тайна, че са злоупотребявали с алкохол, а гениалността им е оставила безценно наследство.
Знам обаче как е у подражателите им. Не в писането. В пиенето. Не в творчески, а в житейски маниер. Срещал съм се с такива, разговарял съм. Били сме, даже с някои още сме приятели. С цялото ми възхищение от таланта на някои от тях, забелязал съм, че те предпочитат да се наслаждават на състоянието, в което се чувстват гениални като изброените безсмъртни имена, отколкото наистина да извлекат от състоянието си поезията, която да инвестират във времето. Постепенно сладостта от това състояние измества творческото желание. Чашката става предпочитана, алкохолното опиянение вече не е средството, а целта и това е началото на края на не един талант.
Знам как беше и при мен. Толкова ме увлече този свят на магически сили от спиртно въздействие и думи, размитите му форми, с които можеше да се твори безкрайно нова и нова реалност. Безбройните му цветове, с които можеше да се играе. Свободата, която разрешаваше всичко. И дотам се увлякох в безумната красота, че за кратко време вече не желаех да излизам навън, в реалността. Случваше се всичко: и приказно, и призрачно, прекрасно и ужасно. Едно уж безкрайно приключение, което приключваше за кратко: в печалта на отрезняването, в която се чувствах грабен от всичко. И това, което правех, е да се втурна отново през отворената врата навън в своето царство на убиващите ме илюзии. Които ми даваха всичко и всичко ми отнемаха.
Докато накрая в обективното останах едно изсъхнало дърво, което не дава плодове. От тези, които следват да бъдат отсечени.
Средството ми за лесно постигане на красиво състояние се превърна в гибелен порок. Не беше трудно и да умра. Щеше да е за тази реалност, в която не ми остана нищо. Или поне така ми изглеждаше тогава.
Но нали съм абсурдна личност, пожелах да живея. Най-малкото защото мъртъв човек не може да пише, а имах още толкова да казвам. Спрях да пия.
Трябваше ми време, но после се научих да достигам до онова състояние и без алкохол. Думите и без него могат да доведат до опиянението. Идеите носят онези цветове. Духът може да се освободи и сам от условностите на тялото и да премине през своите приключения. По-трудно изглежда само в началото, а после, понеже носиш опиянението в самия себе си и можеш да го контролираш по-добре, е далеч по-лесно.
Трябваше ми време и за да преценя, че от онези мои стихове, писани на чашка, два или три са останали изключения, които още се четат и радват някого, а и на мен самия се харесват.
Не приличат дори на мои. И не са мои. Те са на онова ми състояние.
Колкото и добри да са някои творби, в тях душата ми не намира удовлетворение, защото са казали думи, които е трябвало да бъдат казани, но не и точно тези, които сам съм изпитвал необходимостта да изпиша, за да постигна освобождението.
Алкохолът не е направил никого гений и не може да извади от теб нещо повече, отколкото можеш да извадиш сам.
Прочетена от 389