"Ще бъде променена представата ни за Апостола като весел романтик, който играе хора, пее си, пости, не пие, пише грош по грош разходите, произнася афоризми и лозунги... Ще видим един обикновен човек, с радости и неволи, по-близко до Бога, отколкото до себе си и постепенно ще израства до измеренията на единствения Апостол на българската свобода - това извисяване е закодирано във финала - един монах води кон през снежната пустиня на безсмъртието..."
Максим Генчев
Навремето Балзак, пишейки с възхита за Уолтър Скот, все пак изказва кое му липсва в романите за отминалите времена: картината на нравите. Сам се посвещава на задачата да не остави подобна празнота в свидетелствата на своето време.
Освен крупните исторически събития, сблъсъците на класи и народности, стратегии на идеите и на бойното поле, миналото е и души, човешки души - със своите травми, с обикновените си копнения в битов и интимен план, със слабости, подобни на нашите, с индивидуални странности, тоест - човешкият живот, такъв какъвто е, независимо от епохалния залог на събитията, в които участва.
И ако се види отражението на тези събития в тази чисто човешка същност, нелишена от слабостите, а именно в тях е човешкото величие, тогава тези събития ще бъдат по-добре разбрани и по-точно оценени. Освен това по-добре ще разберем и точно ще оценим своята душа. Защото, все пак, човеци сме, човеци - като онази героична натура, историческа личност, която е разгледана в конкретното произведение. И както в неговата душа са се отразили онези събития, така в онези събития се отразява нашата душа.
Когато прочетох думите на Максим Генчев, които съм цитирал в началото на колонката, пред очите ми изплува онази картина. Видях заснеженото поле и като че ли един истински жив човек, който идва към мен. Човек, когото съм очаквал. Имали сме среща по някаква си причина и само след малко ще заговорим.
Човек, когото и познавам, и не познавам достатъчно добре. И се надявам да опозная. Защото дали сме искали, или не, животът - моят и неговият, е свързан. Свързан е през времето и пространството, свързан е с идея. А неговият живот, на човека с коня, е свързан с живота на всички нас, българите.
Доколко познаваме личността му? Най-обикновените черти на нрава му? Пресъздадени ли са изобщо до сега?
Въпроси, много въпроси, които станаха актуални, откакто Максим Генчев започна да осъществява проекта си.
Крайно време беше някой да ги постави на вниманието на българина. Защото сме си ги задавали. Защото времената са такива (а нали и ние сме във времената си), че се нуждаят от духа, който е бил в този човек, за когото знаем и много, и малко.
До колко всеки от нас прилича на него, по какво се различава? Как бихме общували с подобен човек, ако беше от плът и кръв, ако го бяхме срещнали? Той ни е необходим. Във време, когато населението на България се топи, все по-неграмотно е, общонационалният ни нрав - противоречив, лишен от черти, да не кажа неопределен. Необходим ни е. Много ни е необходим. И ако го познавахме в по-човешката му същност, в по-земния му образ, можеше да го познаем в наш съвременник, дори в наш приятел, когото бихме оприличили на него.
За жалост изкуството ни дълго беше сковано в идеологични, а и идеалистични матрици. Иконописта си има каноните. Иконописецът не може да излезе от тях. Рисува светеца така, както трябва да се рисува светец. Е, именно в България някога, много отдавна, Боянският майстор се е опитал да предаде на светците човешкото, но каноните са останали и откъснали много живи образи и от земята, и от човешкото разбиране.
И като по църковни канони, но с други идеологически критерии и натовареност, се правеше толкова години изкуство за историята, че до голяма степен и изкуството, и историята се обезличиха. Като че ли героите и историческите личности нямат плът, а са били въплътена идея, съществувала на земята с единствената цел да ни дава пример как да живеем.
И когато човек като Максим Генчев реши да направи творбата си така, че да излиза от тези стандарти, естествено е да предизвика отзвук, да провокира, да създаде дискусия. Той е видял Левски, своя Левски. Разбира се, изкуството е субективно и онзи творец, който е наясно със себе си и това, което прави, не може и не би претендирал, че е последната инстанция, която разкрива абсолютната истина. Творецът показва своето отношение към нея. Но това е стъпка към познаването на истината. Защото е размисъл за тази истина, защото такива размисли заразяват, и всички, съпричастни с идеята на филма, в своите размисли ще открият своя Левски. Човекът с коня, който преминава снежното поле, за да ги срещне.
Питам Максим:
„Живее ли Левски, живее ли в духа на младите?"
Максим ми отвръща:
„Живее в бунтарите, в чистите и в светлите, тоест - в младите, и не угасва в старите, независимо доколко са опитали от меда и жилото на суровия живот."
„Виждаш ли го?"
„Виждам го. Понякога е кротък, понякога страховит. Особено когато нощем излизам на открито да постудувам, за да проверя себе си колко може да издържи човек в мразовита нощ..."
„Как се промени, откакто започна работата по филма?"
„Обръщам се по-често към Бог. Имам усещането, че се променя нагласата ми към хората и най-вече към себе си - компромисите намаляват, леността и апатията се изпаряват."
И за отговора на този въпрос му благодаря наум. Благодаря му хиляди пъти, защото това е, което очаквах от него, това е естественото състояние, а той го изрази по-добре, отколкото съм способен аз. Защото го изживява.
А промяната в него е същата, каквато настъпва у всички, съпричастни на проекта, у всички, у които този проект предизвика интерес, които ще станат съпричастни и у които впоследствие ще се предизвика интерес.
Дори само да се почувства това, да се почувства само за миг от твореца и неговата публика, този филм, а и филми като този, си заслужава да бъдат правени. И да се надяваме, че това е началото, след което тепърва ще започне да се случва.
Прочетена от 469