„Произведенията, които притежават известно несъвършенство, са привлекателни тъкмо с несъвършенството си." - „Кафка на плажа", Харуки Муриками.
Впечатляващо, нали? А според мен героят на Муриками е абсолютно прав. И както за произведенията, така и за любовта. Очарова ни с „недостатъците си". И както за любовта, тъй изобщо и за битието ни. Имаме си ценностни системи, по тях оценяваме съществуването си. Но си имаме едни по-висши заложби, по които живеем. И благодарение на които развиваме ценностните си системи.
Стотици пъти съм писал неща в смисъла на този цитат, но на мен не може да се вярва. Обаче на Харуки Муриками може.
Има си покритие. Минимум двумилионен тираж на всяка от книгите си. Преводи да десетки езици. И Слава Богу, японец е, наложил се на световния пазар, а не е българин, опитал се да го направи в интернет, че си представям какво щеше да му се случи.
„Объркани кошмари на едно болно въображение" - тази фраза нямаше как да отсъства от реакциите не псевдо интелектуалния ни елит. „Прекалено много думи, сто страници могат да се напишат в пет, истинската литература е..." (следва назидателно махане с пръст с маниер на учител, водещ литературен кръжок) - това нямаше как да не се случи, имайки предвид сладкодумието на Харуки Муриками и отношението на „разбирачите" в блог платформите, форумите за всичкознайковци и някои тъй наречени „литературни сайтове", които в последствие се превърнаха в идеална среда и средство за реализиране на нечии болни желания за доминиране (на всяка цена и в името на всичко). Веднага щяха да му покажат мястото за това, че използва повече думи, отколкото е „необходимо", и мъдро да му кажат, че „количеството не определя качеството", нищо че те самите щяха да са се ръководили от количествен критерий в случая.
Що се отнася за сексуалните му сцени... Честно, изчервих се! Аз, авторът на „Фриволни разкази" - поредицата, която скандализира блог.бг., принуден бях да се махна от „Хулите" и АБВ - форумите, за да си ги пиша, защото на тези места са непорочно заченати, не мислят за секс, а само за славно бъдеще и „високи художествени стойности".
Добре си ги описва подобни сценки пустият му японски фантазьор. При това не пести думички и не се смущава от едни такива, които всички си използваме, но „истинското изкуство не прави такива неща". Той - никаква цензура. Натурален като картинка на хирургическа маса.
Та високо културните изискани люде, които определят (както навремето ЦК на БКП) кое е стойностното в литературата, щяха да го смачкат като ненужен лист хартия и да го ритнат при Митко Пайнера, та двамата да лижат дружно получените съвсем заслужено рани от претенциозния български вкус.
За щастие Харуки Муриками е вече фактор в световната литература. И омагьосва с таланта си милиони. Стигна и до мен. Първата негова книга, която прочетох, беше трилогията „1Q84". Погълна ме, увлече ме, изпрати ме в друга реалност, от която по-добре прецених нашата. И както вече писах „изчервиха ми се ушите" от еротичните моменти. Изпитах и известно противоречие, признавам си. Макар че книгата е с това заглавие в знак на почит към Джордж Оруел, през цялото време ми се струваше, че чета японския Стивън Кинг. Няма лошо, даже много, много увлекателно. Откъсвах се от приключението за мигове, само устните ми да кажат: „Майстор!", но усещах, че нещо не е в ред, че това би трябвало да е много повече от един японски Стивън Кинг. Усещах, че не съм свикнал добре с новата среда, с новите усещания, не улавям още
непознатото, не знам как да го нарека, още не мога дълбоко да го възприема. И задължително трябва да прочета още от същия автор.
„Реалността е изключително разумна и изключително самотна." - „1Q84", Харуки Муриками
Да! Непременно трябва да прочета още! Пленява с гладкия си език, подвежда. Леко се чете, не е като „високо стойностните" наши блогъри, които се изразяват в стил Митко Манафов (само че не са толкова смешни) и общо взето, докато четеш, изпитваш усещането, че си в стар съветски танк. Поглъща те и го поглъщаш, страниците се разлистват бързо, все едно четеш приключенски или любовен роман, но именно с това подвежда по най-прекрасния начин. Не е достатъчно прочитането, необходимо е време и емоционална настройка, трябва да разбиеш своите кодове към подсъзнателното и да достигнеш до онова състояние, в което текстът ще започне да разтваря нови и нови реалности и откровения. Но преди всичко: трябва повече пътешествия в този невероятен духовен свят.
Втората, която ми попадна и изгълтах - отново на един дъх, беше „Страната на чудесата за непукисти или края на света". Е, това вече наистина беше нещо друго. Или аз самият бях по-подготвен:
„Всичко е уродливо, затова изглежда съвършено" - „Страната на чудесата за непукисти или край на света"
Същият, а толкова различен. Вече без супер героите и атрактивното усещане, което създават, с още по-развихрена фантазия и чудато пътешествие между реалностите.
Повечето гледаме на духа като на онова, което е в нас - дълбокото, несподеленото, магическото и фантастичното, а на тялото - като на онова, което се намира в обективната реалност, което общува с хората. Само че в тази книга проекциите са обърнати. Точно обратното е. Духът умира, ако е изолиран от околната среда. Но дали това е най-лошото? И ако е най-лошото, това ли във всички случаи е най-лошият избор?
Когато стигнах до „Кафка на плажа", вече повторно преоткрих за себе си Харуки Муриками. Колкото и да си мислех, че съм подготвен, оказа се, че не е достатъчно. А в същото време разбирах, че за среща с този автор съм се подготвял десетки години, без да си имам представа, че някога ще го срещна. Ако погледнете в цикъла ми в „Буквите" „Еротика и магически реализъм в гори", ще се уверите колко често, години преди да съм чел Харуки Муриками, съм използвал символа и фантастичния елемент на реалната гора, която се разтваря в гора на съзнанието и емоцията, и обратното - гората на съзнанието и емоцията, чиито пътеки се сливат с тези на реалната гора.
Идеите в книгата са колкото пътеките в горите. Лъкатушенето е безкрайно. Всяка е индивидуална, подхващаш я, води те някъде.
Фантастиката му е всичко, което може да бъде фантастиката: от научна до напълно ирационална, явяваща се само като художествено средство: метафори и алегории. И както реалната гора се слива с тази на съзнанието, така фантастичните елементи преминават един в друг. Без никаква граница. Пълна свобода на въображението. Чувство за скъсване със законите на вселената и все пак без изключване, че ги има.
Идеята за колонката ми обаче иде от задната корица. Там има един пасаж, в който пише, че след излизане на „Кафка на плажа" е открит сайт на Харуки Муриками, където се задават въпроси към автора и той е дал 1200 отговора.
Малко по-нагоре стана ясно, че интернет не е мястото, което ми харесва. Не, отдавна не ми харесва. Преборил съм се с един свой гибелен порок. Нямам място в кръчмите, но се чувствам като в кръчма. Доста долнопробна, но понеже гостите й са качили високо градуса, не възприемат нещата така и всеки каруцар има усещането и претенциите, че е Петроний в двора на Нерон. И с типичния за каруцар речник, високо кряскайки,
определя кое е култура и кое не е. Следват моралистите, които те идентифицират с героите ти, търсят някаква психологическа връзка и те учат, че така не бива да мислиш и не можеш да мислиш. За политическите ултраси не искам да говоря. Дълга тема. Писал съм за тях. Не искам да говоря и за тролове и хейтъри, също дълга тема и достатъчно съм се хабил по нея. Не, не ми харесва интернет. Да можех...
Но не мога! И не бива!
Щеше ми се да мисля, че интернет не е място на „сериозните автори", че веднъж ако признаят усилията ти, ако се захванат с теб професионални литературни агенти, издатели и т.н., и т.н., ще се избавиш от „този стрес".
Само че не е така.
Това е съвременността. Това е животът. Ето, и Харуки Муриками - с минимум двумилионен тираж на всяка от книгите си на десетки езици, се налага да дава отговори. И е дал 1200.
При това сам твърди, че всеки трябва да разтълкува книгите му сам за себе си. Което означава, че с всеки отговор рискува да развали част от собственото си художествено внушение и да обезсмисли труда си. Но всичко си има цената. Трябва да го прави и го прави, нищо, че е на върха.
От друга страна, 1200 е и много, но и не е никак много. Сам аз съм дал десетки пъти повече само около споменатите по-горе „Фриволни разкази".
При целите колосални тиражи, при популярността, която има, при пазара, който определя задължението на Харуки Муриками да поддържа връзката с читателите си, е дал само 1200 отговора.
Да, интернет не е само за аутсайдерите - това, което правим, го правят и японските магьосници, авторите на бестселъри пишат, много пишат в интернет и все пак имат някакво чувство за умереност.
Интернет е задължителен за живота, но животът не е само в интернет.
Прочетена от 919